Омбудсманът Мая Манолова: Скандалът с холивудския продуцент Харви Уайнстийн може да помогне и на жените – жертви на насилие у нас

„В България, както и на всякъде другаде по света, стигмата, табуто по темата за насилието над жени и деца, са много силно изразени. За това не се говори често и открито. Потвърждение на тази ситуация е и нашумелият напоследък процес с холивудски привкус, покрай обвиненията в сексуално насилие на продуцента Харви Уайнстийн. Актриси, хора, които са с

виж повече >

Омбудсманът в медиите

Добави във Facebook

в-к "100 вести" - Габрово/28 юли 2008 г.

Интервю с Гиньо Ганев в регионалното издание в. „100 вести” - Габрово

Гиньо Ганев: "Никой не пречи на този, който се смее да говори истината"Стефка Бурмова - Гиньо Ганев е роден на 2 март 1928 е. в Бургас. Завършва СУ „Св. Климент Охридски” по специалността „Държавни и правни науки”. Той е народен представител в 33-то /1976-1981/, 34-то /1981-1986/, 35-то /1986-1990/ Народно събрание. Член е на Държавния съвет на България в периода 1986-1989 г. Гиньо Ганев е зам.-председател на Седмото Велико народно събрание, което прие новата Конституция на Република България от 12 юли 1991 е. Той е и народен представител в 38-той в 39-то Народно събрание до избирането му от парламента на 13 април 2005 г. за първи омбудсман на Република България. Автор е на книгите: „Гиньо Ганев Style”, „Викове и шепот”, „Парламентарен говор и безмълвие”, „Измислени цитати”. Гиньо Ганев е носител на орден „Стара планина” и на ордена „Св. Св. Кирил и Методий” огърлие. Г-н Ганев, жив ли е парламентаризмът в България? - Разбира се, че парламентаризмът е жив. Аз съм автентичният свидетел на това, тъй като в Седмото Велико народно събрание бях председател на комисията, която изработи новата Конституция на България, приета на 12 юли 1991 г. Тогава без никакво колебание се прие голямата формула „България - Република с парламентарно управление”. Бяха постъпили 16 проекта за Конституция от всички страни и от всякакви политически нюанси, но нито един от тях не предлагаше нищо друго, освен република с парламентарно управление. Това беше съвсем естествено, защото твърде близък беше лошият спомен от личните и авторитарни режими. Преди септември 1944 г. господстваше управление на двореца, където се вземаха големите политически решения, а не в Народното събрание или на други оторизирани места. След 9 септември 1944 г., след краткото съществуване на равноправната коалиция на Отечествения фронт, властта се обхвана изцяло от БКП, решенията се вземаха в нейните органи и отново се стигна до една своеобразна, уж колективна, но всъщност лична авторитарна власт.

Така че, във Великото народно събрание не беше възможно някой и да помисли даже за друга форма на управление, освен за република с парламентарен режим.

Висотата и отговорността на парламента не само е заявена конституционно, но той е един от най-висшите органи на властта и днес. Недоволството на хората сега идва не от принципите, а от начина, по който Народното събрание функционира. Затова стремежът на всички нас, като граждани и избиратели, трябва да бъде насочен към връщането на парламента към неговата истинска същност. Парламентарното управление е управление чрез дискусия. Решенията, законите или други актове трябва да се вземат въз основа на силата на аргументите, а не на партийни шепоти и внушения, които една или друга партийна централа прави.

Аз дълбоко вярвам в парламентарния режим. Тогава, когато се приемаше Конституцията, а и днес няма по-добра алтернатива. Чувам, че някои сега съжаляват, че не сме приели при изработването на конституцията друг тип държавно устройство - например президентска или полупрезидентска република. Това не беше нито реалистично, нито възможно, нито необходимо. Въпросът е Народното събрание да отговаря на очакванията на българското общество. Сега се създава впечатление, че компетентността му не е много голяма, че то не работи ефикасно, че избира правителство, с което след това живеят заедно, почти в кръвосмешение и не се спазва принципа на разделението на властите - законодателната власт принадлежи само на Парламента, изпълнителната власт - на правителството.

- Но въпреки това то трябва да бъде в интерес на държавата, нали? - На държавата и на НАРОДА. Нека да има партии и те да бъдат много, но не трябва да се забравя, че България е една и тя принадлежи еднакво на всички свои граждани! Парламентът, както и другите институции, трябва да работят в обща полза, а не в интерес на една или друга партия. Народът е по-голям от партиите! И нека на предстоящите парламентарни избори да се взираме внимателно в предлаганите листи и кандидати и да изберем само тези, които са дали доказателства в очите ни, че могат да бъдат носители на общия интерес, на интереса на различни социални слоеве и среди, да не са само някакви партийни фанатици, както и да се наричат те.

- А дали и българският парламентарист не трябва да бъде така устойчив, както родното духовенство е устоявало дълги години Вярата българска? - Разбира се, че така трябва да бъде. Българската екзархия е едно голямо дело, една победа на жилавостта на българския дух и на вярата на българския народ. Национална гордост е обстоятелството, че Екзархията е учредена още преди освобождението на България от турско робство. Упоритостта, духовната отдаденост, непреклонната воля за свобода и за независимост и днес са необходими със своя духовен патос.

- Но как гражданинът би могъл да прецени кой е онзи избраник, който би следвал подобна линия на поведение? - Избирателите, ние, гражданите, трябва да бъдем с чувство на зрялост, да имаме собствено усещане за отговорността, която носим, защото от първите моменти на демократичния процес у нас България се управлява само и единствено от тези, които сме избрали на редовни избори.

- Но доколко народните избраници са устойчиви и последователни? - Ако не са - значи не са избрани добре. Наша е отговорността, на избирателите - да искаме всички кандидати да се представят като живи хора пред нас и след като ги видим и чуем, да имаме своя върховен дълг да изберем най-добрите.

- За Вас се счита, че сте човекът-парламент и арбитър в обществения живот. Как го постигате - само богатият Ви опит ли е в основата на подобно поведение? - Не е само до опита. Трябва да се познава същността на парламентаризма. И най-после да се разбере, че политиката е професия, а не случайно хрумване на един или друг, който без никаква подготовка, просто е поискал да стане депутат или министър. Политиката е сериозно занимание. Политическата професия е привързаност към обществените потребности, към общото благо, както се казва на конституционен език. И затова в Народното събрание нямат място тесни специалисти от различни професии - лекари или лесничеи и т. н. Защото парламентът не е хирургическа зала, нито някакво зелено поле. Това е място за политическо представителство, където се решават големите проблеми на държавата и на общогражданските интереси.

- Можем ли да сме спокойни, че вече имаме подготвени политици? - Не може да се каже, че страната ни няма своите политици. Всеки нов ден дава възможност в България да израстват хора, които разбират политическото и умеят да общуват. Само добрите хора по душа могат да правят добра политика. Повече разбирателство, повече съгласие, повече дух на общуване - това е, което се иска днес! И повече разум!

- Вече три години сте националният омбудсман. Много хора ли търсят Вашата подкрепа? - Нараства доверието в омбудсмана на републиката. И го казвам неслучайно. Расте броят на оплакванията, на исканията и на предложенията на хората. Трябва малко да се съжалява, че в българския закон се въведе думата омбудсман, което почти нищо не значи за многото граждани. Омбудсманът е защитник на правата на човека. Европейският съюз, на който сме щастливи членове, е съюз на ценности. На върха на тази система от ценности стоят правата и основните свободи на хората. Ние като граждани трябва да осъзнаваме своите права, които са написани много добре в глава Втора на действащата българска конституция. Те са написани със златни букви и в Европейската конвенция за правата на човека. И трябва администрацията в цялата йерархия - от кметовете на най-малкото селище до Министерския съвет - да зачита правата на човека и да ги удовлетворява. Никой няма никаква стойност като длъжностно лице, като министерство, като общински съвет, ако не осъзнае своята служебна функция, своята подчиненост на върховенството на човека и неговите права. Омбудсманът, за щастие, няма административна власт, но има нещо много по-голямо - това е неговата морална власт, неговия голям обществен авторитет, чрез който той може да налага справедливостта, когато тя е нарушена от небрежна или нехайна администрация.

- А той има ли тази власт? - Да, има. Защото той е носител на гражданския контрол. Няма повиеше начало от
това, което наричаме право на всеки от нас да иска добро управление. Да се възпитаваме като активни граждани, които знаят правата си и протестират, когато те са нарушени. И тогава омбудсманът, заедно с всички други средства на гражданския контрол, заедно с медиите, с общественото мнение лесно може да наложи справедливостта и да премахне всяка проява на лоша администрация.

- А защо в толкова малко общини на страната има така наречените местни посредници? - Наистина са малко общините, в които има обществени посредници. И това е, защото над всичко стои изискването местните посредници да бъдат независими. А как ще бъдат независими, когато в един от текстовете на Закона за местното самоуправление и местната администрация се казва, че те се избират с две трети мнозинство от общия брой на съветниците. И като знаете в общинските съвети каква пъстрота на партийно представителство има, очевидно е, че такова мнозинство се набира много трудно. Набира се често на базата на унизителни компромиси. Този, когото ще изберете с две трети, трябва да се покланя на едната, на втората, на третата и четвъртата партия, които са гласували. Затова най-важното е местният посредник да бъде независим, да бъде носител на гражданския контрол и на гражданския кураж. Националният омбудсман, какъвто съм аз, има пряко задължение да взаимодейства с местните
посредници. Имаме такава система на връзки с регионалните посредници и много скоро тази независимост от местните органи ще бъде обезпечена. Тогава ще има местни посредници, които са в състояние да носят своята голяма отговорност пред обществото.

Според мен най-важното е чувството за свобода и разбирането, че отделният човек е носител на индивидуални права, които трябва да се зачитат от управлението, както и да се нарича то. Тогава ще има много по-голям напредък в държавата!

- А във Вашия, изпълнен с немалко битки, живот кой период от развитието на държавата считате за най-труден? - Всички трябва да сме доволни - като държава и народ - че се премахнаха остатъците на тоталитарния еднопартиен режим. Но демокрацията и прилагането на нейните принципи не е елементарна форма на управление. Тя изисква търпение, иска дълго убеждаване, иска прозрачност на всяко действие на властта, на всеки кмет поотделно, на всеки общински съвет. Затова казвам, че истинската демокрация иска активни граждани и длъжностни лица с чувство за отговорност. Но това не наричам трудност, а нова много по-ползотворна фаза в развитието на българския живот.

- Лично на Вас кога Ви е било най-трудно?
- Не бих могъл да кажа кога ми е било най-трудно. Аз съм потомствен политик и нося чувство за обществен дълг. В сложните условия на Седмото Велико народно събрание, на което бях реалният ръководител, имаше крайна нетърпимост и конфронтация, имаше фанатизирано противопоставяне. Най-щастливите мигове за мен са били, когато въпреки конфронтацията и ненавистта, която разделяше хората, се намираше общият глас и се гласуваше за общото добро.

- Компромисът ли надделяваше? - Компромисът е висш политически разум. И той трябва да бъде търсен. Компромисът не означава компромис с принципи или с разбирането за добро и зло. Той дава предпочитание на консенсусния тип демокрация. По-голямото разбирателство се доказва със съставянето на добри коалиционни формули. Винаги съм считал, че еднопартийните режими не са добри, включително за България. Коалиционните усилия са по-важни, защото събират повече хора. Не искаме хората да мислят еднакво, но искаме да мислят и работят в една посока!

- И Макиавели е казал, че истинският държавник трябва да проявява гъвкавост, но в днешно време тя в интерес на държавата и гражданите ли е или единствено на самата личност, облечена в одеждите на политик?

- Гъвкавостта е голямо качество на общественика, щом иска да се съчетават вижданията и интересите на различни слоеве и групи в името на общото добро. В този смисъл гъвкавостта трябва да се насърчава. „Да” на гъвкавостта, „не” на безгръбначието!

- Според Вас днешните политици в дълг ли са към обществото? - Истинските и добронамерените политици ще бъдат винаги с неизпълнен дълг към хората. Защото желанието да се живее все по-добре е справедливо и политиците трябва да търсят пътища да се задоволява този естествен стремеж.

- Има ли възможност „малкият” човек да успее да се защити пред силните институции, пред монополистите, пред постоянно променящите лихви по вече взети кредити от банки и т. н. и как да се бори той? - Честната демокрация не може да дели хората на малки и големи. Доброто управление е това, което създава защитни механизми на контрол и отстоява една благоприятна политика за зачитане на човешките права и за по-голяма социална справедливост. Как да се бори малкият човек ли? Като бъде взискателен към администрацията и органите на управлението, като има самочувствие, че той е носител на властта, а не чиновниците. Съветвам го да търси и съдействието на омбудсмана!

- Защо хванахте перото и да очакваме ли още книги с автор Гиньо Ганев?
- Не съм хванал перото от смешна графомания. Всичко, което пиша и говоря, не е писателска претенция, а своеобразна летопис на времето, в което живеем, и моята лична чувствителност към неговите перипетии. Затова предпочитам анекдотичния и игрив начин на изразяване. Хораций и Гиньо Ганев казват, че никой не пречи на този, който се смее да говори истината!