Омбудсманът Мая Манолова изнесе открит урок пред ученици от Перник, призна им, че и тя е с вечерен час

Омбудсманът Мая Манолова изнесе открит урок за правомощията на институцията като защитник на правата на децата пред учениците от четвърти, шести и седми клас от 8 Основно училище „Кракра Пернишки“ в гр. Перник. Поканата дойде от 13-годишната Емилияна Станкова, която е едно от първите деца-посланици на институцията.

виж повече >

в-к "Труд"/9 август 2008 г.

Гиньо Ганев: Политическата реч трябва да е като полата на жената


Автор: Валентина ПЕТКОВА


Преди да стане омбудсман на България, всички наричаха Гиньо Ганев „човека парламент”. Този висок пиедестал той си извоюва сам през 1990-1991 г. като зам. -председател на Великото народно събрание. Тогавашният му председател акад. Николай Тодоров често не можеше да овладее страстите и молеше: „Гиньо, Гиньо, кажи им бе!”

Гиньо Ганев е бил депутат в три парламента преди 1989 г.и в още толкова след това.

- Г-н Ганев, какво сте поели като дух и атмосфера от Вашите родители и от дома, в който сте израснали?- Принадлежа на семейство на най-обикновени, но интелигентни хора. Баща ми беше служител, майка ми учителка, след това домакиня, за да отглежда трите си деца. Домът ни беше пълен с почтеност и много книги. Баща ми се увличаше от толстоизъм и от него съм запомнил, че любовта е в готовността да отстъпваш. Атмосфера на книжовност и човешка сплотеност господстваше у нас.

- Откъде идва мечтата Ви да станете адвокат?- Като момче мечтаех да стана адвокат от категорията на големите френски оратори защитници на правото и истината. Имах вкус към литературата и словото, бях най-силният ученик в гимназията, можех да следвам всякаква специалност, но верен на мечтата си, записах право. Беше 1946 г. Но докато завърша, нещата много се промениха. Беше вече хиляда деветстотин петдесет и някоя година, беше установен плътно еднопартийният режим, адвокатската професия беше дискредитирана, станаха чистки на много адвокати, законът се смени с беззаконие... Младите адвокати се занимавахме предимно с дела за настаняване в жилища и наказателни процеси.
Поради тези и други обстоятелства станах юрисконсулт в стопански предприятия. Не се оплаквам, но обяснявам неосъществяването на мечтата си.

Животът ми no-късно се сложи така, че станах юрист - политик по професия, с подчертан вкус към държавноправните науки и особено към конституционното и парламентарното право. Живея с конституционния стремеж за правова държава и зачитане на правата на хората.

- Духовният и оригинален изказ, който притежавате, вроден ли е или се придобива с много четене, тренировки или някаква друга тайна?

- Без излишна скромност ще кажа, че имам дарба за говорене. Тя обаче не само се поддържа, а се възпитава и се развива. Обичам разнообразните начини на говорене. Но си служа най-често с кратки, анекдотични и афористични фрази. Ще напомня, че афоризмът е способност на личността да предава мислите си с обобщение, къси, но във всички случаи интелигентни изречения. Стига да има мисли!
Тази способност се отглежда през целия живот. Афористичният начин на изразяване е нагласа на ума, на сетивата, но и на душата. Те са винаги готови да родят лаконично разсъждение и да направят парадоксална (само на пръв поглед) констатация, ако има, разбира се, подходящ събеседник или среда. Говоря за себе си: Най-напред ги изричам, а после ги записвам, и то ако изпитвам нужда. Добре е казано, че афоризмът е портативната форма на мисълта. При произнасянето на публична реч три неща са най-важни: кой говори, какво говори и как го говори. Третото - умението да се говори - често е определящо, за да внушиш идеите на речта си. Но винаги трябва да се служи на идеите, а не на думите!

- Във Великото народно събрание бяхте казали, че правоговорът е като културно събитие в българското Народно събрание. Още ли е така?

- Страхувам се, че сега е същото. Бях се провикнал, че няма мълчалива парламентарна демокрация и че истинската винаги говори! Но не е само да говориш, а да убеждаваш. Речта и любовта си приличат по това, че разнообразието и при двете доставя повече удоволствие. Освен това не трябва да се говори дълго, въпросът е на ораторска мярка. Политическата реч трябва да бъде като полата на жената - достатъчно дълга, за да бъде уважавана, и достатъчно къса, за да бъде интересна.

Не мисля добре за политическия език - несръчен, груб и пълен с шаблони. Казвал съм, че парламентарният оратор не се качва на трибуната, а се възкачва на нея. И докато говори, там не трябва да бъде по душевно бельо, а добре облечен като изказ и с достойнството на крал.

Честно казано, не харесвам езика на вестниците. Създаде се впечатление, че грубите, жаргонни и скандализиращи изрази печелят публика и продават вестниците. А това е повече от страшно!

- Каква беше реакцията на Кимон Георгиев (б.р. - два пъти министър-пред-седател на България и участник в три преврата, тъст на Гиньо Ганев), когато сте се срещнали за пръв път? Какви уроци научихте от него?- Познавам го от навечерието и тревожните години на Втората световна война. Беше полицейски преследван и през определен период беше въдворен на принудително живеене в Бургас.

От първите ни срещи той видя в мен младия човек с жив обществен интерес и бавно, но последователно нарастваше доверието му към мен. После имах привилегията, дарена от провидението, да живея години наред близко до него. За всичко това съм писал подробно в наскоро излязлата книга „Три държавни преврата или Кимон Георгиев и неговото време”. Мисля, че над всичко той беше държавник. Чувството за държавност пронизва цялостното ми разбиране за политика.

Трябва да се стремим към конституционен ред и да ратуваме за добре работещи институции. Те да са посветени на общото добро и да не служат на частични и партийни, даже котерийни интереси. Сигурен съм, че добрата политика се прави само от добри хора! Хиляди пъти съм повтарял, че враждата е ръждата на демокрацията. „Не!” - на партийния фанатизъм, нужен ни е фанатизмът на по-голямото разбирателство между политическите сили. Много партии, нека да ги има! „Да” - на политическия плурализъм, но „не” на злоупотребата с него! Да не забравяме, че България е една и тя не принадлежи на партиите, а еднакво на всички нейни граждани.

- Къде срещнахте съпругата си и каква е рецептата за хармоничен семеен живот?

- Със съпругата ми Мария, дъщеря на Кимон Георгиев, ме свързваше многогодишно приятелство. Още от юношеските ми години в Бургас - тяхната фамилия до известна степен е оттам. По-късно с Мария се оженихме в София, отгледахме двама сина. Моето и техните семейства са завладяни от дух на солидарност, на духовна култура, на грижа към близките. Това се дължи на Мария, съпругата ми, която почина отдавна. Но е между нас и ни напътства с добротата и интелекта си. Няма рецепти за хармоничен семеен живот, защото хармоничните взаимоотношения не са заболяване, което се лекува чрез лекарства, купувани с рецепти.

- Казвал сте, че човек е силен, когато е претърпял тежки загуби. Вас кои удари Ви закалиха?

- Струва ми се, че е силен духът на този, който е претърпял тежки загуби в живота си. Който е понесъл страдания, като е запазил, въпреки тях достойнство. През моя живот твърде рано премина много смърт - баща, майка, вуйчовци, лели и толкова други, които съставляваха семейната ни общност. Страшна беше неочакваната смърт на първото ни дете - момче на три години и половина. Тя беше повратен момент за мен. Миг, който направи всичките ми години след това по-морални. Преди много години почина и съпругата ми пред очите и през страданието и на двамата ни вече големи синове. Сега мъртвите хора са мълчаливо, но реално и живо присъствие в нашия дом и те го пълнят с доброта.

Мисля, че не само за мен, а за всеки политик е важно да не се разколебава лесно, важна е устойчивостта на духа. И да приема естествено загубите на обществената сцена. Още повече, че една загуба днес, често е печалба утре. Не мога да разбера болезненото чувство на някои днешни министри да останат на всяка цена - и днес, и утре - в правителството. И страдат, и се молят, и са готови да платят всякаква цена! Това може да са някакви министри, но не са никакви политици!

- Извинете за неделикатния въпрос, но защо не се оженихте след смъртта на съпругата си?

- Нямаше да бъде почтено нито пред самия мен, нито пред фамилната памет, нито пред обществото, с което живея.

- Преди 18 г. как направихте прехода от соцпарламента към демократичното Народно събрание.

- За мен никак не беше труден, защото беше желан! В онова време, вежливо наричано тоталитарно, нямаше парламентарни нрави. Ролята на Народното събрание беше бутафорна, защото държавните решения не се вземаха в неговата зала, а по етажите и в кабинетите на ръководещата всичко в живота - комунистическа партия. Парламентът само им придаваше подходяща форма и ги кръщаваше като закони, декларации или решения. Но го правеше професионално и много добре.

Редът в соцпарламента беше прекалено подреден! Председателят стоеше напрегнато вторачен в листите на написания сценарий, от който не смееше да се отдели. Четеше: „Имали друг желание да се изкаже? Не виждам!” Без да вдигне глава, да погледне залата и да си даде вид, че вижда! Всичко беше предначертано и крайно време беше да се изостави.

Имах историческата привилегия да бъда заместник-председател на първия наистина свободно избран парламент след началото на демократичните промени - Седмото Велико народно събрание. И оттогава допринасям - с воля и познание - за утвърждаването на парламентаризма. Аз съм безвъзвратно убеден и привързан към парламентарната система. И се моля корабът на Народното събрание да не се люлее безпосочно в разбеснялото море на партийно-партизанска конфронтация и ненавист и неговите закони и актове (а не на някой друг!) да водят държавата ни към по-добри брегове.

- Какъв беше броят на депутатите преди 1989 г. Предварително ли се определяше колко да са мъжете, жените, представителите на културата, героите на соцтруда...?

- И тогава, както и сега, броят на депутатите е един и същ. Това не е случайно хрумване. Когато се изработваше новата, действащата конституция от юли 1991 г., се търсеше сравнение със съставите на парламентите в държави, близки по територия, население и исторически път на страната ни - Унгария, Австрия и др. Но определящо беше нашата държавна традиция. Първото, Учредителното събрание във Велико Търново, което прие Търновската конституция на 16 април 1879 г. и възкреси след безпросветното турско робство българската държава, се състои от 231 народни представители. Сега отвсякъде ни заобикаля викът да се намали броят на 240-те народни представители. И той, може би, е оправдан от недоволството от начина, по който работи парламентът. Но е недопустимо да се наддават числа без анализ. Въпросът не е счетоводен, а политически.

В социалистическата епоха са пресмятани предварително колко да са депутатите мъже и жени, да има представители на работническата класа (преди всичко на работническата (комунистическата) партия!), дейци на културата и спорта, герои на социалистическия труд и други. Но грижата беше всички дейци от йерархията на партията - първи секретари на окръжни комитети и т. н. да бъдат, освен всичко друго, и народни представители. Те имаха своите други функции и заплати и народното представителство беше допълнителен белег на партийното доверие. Имаше по няколко души със селски потури като израз на работническо-селското единство. Имаше и един-двама безпартийни (между които по-късно бях и аз) като различен цвят в безкрайните лехи на чисто партийната градина. Народните представители трябва да бъдат политически пълномощници на различно мислещия народ. Но тогава те бяха носители на някакво професионално и съсловно, но еднопартийно представителство, което отдалечаваше парламента от самия него.

- Какви бяха тогава привилегиите за депутатите сравнени с днешните?

- Нямаха никакви специални привилегии. Имаха само право на безплатно пътуване по железници и друг общ транспорт. Получаваха малки възнаграждения, защото депутатството не им беше основна работа. Не разполагаха с огромен парк от коли, защото парламентът нямаше задължение да ги обслужва. Не получаваха жилища, плащани от Народното събрание, защото след кратките сесии се прибираха по домовете си. Не беше познато разпространеното явление днес - да получиш голямо жилище от Народното събрание и да търсиш всевъзможни начини да останеш в него, след като си престанал да бъдеш народен представител.

- В зодията Ви „Риби” не е ли заложено по-скоро да се изплъзвате умело, отколкото да посрещате открито ударите?

- Всяка зодия има своя коментар. В морето има място за всякакви риби и за всички. Но добре е да не позволиш да имаш съдбата на хамсия, а да се държиш като солиден и побеждаващ кит. Много въдичари хвърлят въдици, но е важно рибите да не се хващат на всяка от тях. Добре е рибите да разпознават въдичаря - простак и да се изплъзват от неговите желания. Иначе рибата е сантиментална и влюбчива и може да бъде приласкана, но временно. Рибата може да бъде обладана, но не трайно завладяна. Аз следвам тази нейна особеност и предимство! Аз не обичам и отричам поведението на акулите, но те най-често са от други зодии.

- Как ще отговорите на онези, които иронично казват, че умеете да се пригодите към всяко време и режим?

- Разбира се, че нито аз, нито друг човек не може да принадлежи на всички времена. Но въпросът е да носиш убеждение, че приемствеността в живота на държавата и на хората е важна за неговата устойчивост. С цялото си поведение аз се мъча да остана верен и да служа честно на народа и държавата ни. Отхвърлям глупостта да оставаш непроменен и да поддържаш отминали идеи на обществото. Искам да бъда верен на промяната, както казваше Емерсон. И във всеки миг на развитието да служа честно на промененото време. Но не като приспособяване, а с градивна воля.

Да срещнем времето, както то ни търси! - казва Шекспир в „Цимбелайн”. А не да бездействаме и да чакаме някакво друго време.

Роден съм при морето. Вълните идват една след друга и си отиват, а не се връщат. Нищо не е едно и също. Мисля, че не е добре да се придържаш упорито към онова едно и също, което вече не съществува, към задминати от вълните на времето идеи и реликви.

***

Текст под снимка
Гиньо Ганев е роден на 2 март 1928 г. в Бургас. 80-годишнината си посрещна като омбудсман на Република България. Пост, който заема от април 2005 г.

По-големият му син Кимон е лекар-психиатър, по-малкият - Ивайло е доцент, инженер, преподавател. От двамата има по двама внука.