За обхвата и съдържанието на правото на добро управление и добра администрация

І. За обхвата и съдържанието  на понятието:

В разбирането за правото на добро управление и на добра администрация съществуват някои нюанси по отношение на съдържанието и обхвата на понятието, които би било добре да бъдат уеднаквени.

В обобщен вид могат да се посочат две основни трактовки на правото на добро управление (администрация):

-    Добро управление (администрация) означава добро административно обслужване и е приравнено на законосъобразно административно обслужване.

 Това нормативистко разбиране, правото на добро управление (администрация) е идентично с правото на гражданите да получават добри административни услуги и се свежда до технологията на административното обслужване, очертана като принципи и изисквания в чл. 41 от Хартата за основните права на ЕС. Доброто административно обслужване в голяма степен се приема за равнозначно на законосъобразното административно обслужване -  „законът е закон и трябва да се спазва”.

-    Добро управление (администрация) означава добро административно обслужване, съчетано с предвидим и прозрачен процес на подготовка и изпълнение на решенията, насочен към удовлетворяване на справедливите обществени очаквания.

Това схващане допълва нормативисткото разбиране с идеята, че не е достатъчно само спазването на принципите за справедливо, обективно и в разумен срок административно обслужване на гражданите. Необходимо е, начинът, по който функционират държавните и местни органи и механизмите, чрез които се осъществяват решенията, зададени от политическото управление, да съответстват на справедливите обществени очаквания и на изискванията, заложени както на конституционно, така и на международноправно равнище. Това означава, например прозрачност и гражданско участие в процеса на подготовка на проекти за актове и решения на държавните и общински органи; ясни механизми за отчетност на публичните институции; предвидимост на администрацията; гарантиране на равните възможности и приобщаване на уязвимите групи и пр.

ІІ. Омбудсманът на България и по-широкото разбиране за правото на добро управление

Ролята на омбудсманската институция, независимо от националните специфики, може да се определи, като: застъпничество за правата и свободите на гражданите, когато те се нарушават или даже само застрашават от публичната администрация. Погледната от друг зрителен ъгъл тази роля може да бъде описана и така: осъществяване на граждански контрол върху публичната администрация и застъпничество за преодоляване на конфликти между гражданите и администрацията.

За да изпълнява пълноценно своята роля на застъпник за правата на гражданите, омбудсманът е длъжен да отиде в своята преценка за поведението на един държавен орган или администрация отвъд технологията административното обслужване. Защото даден административен акт или действие на органите на властта от формално гледище може да спазва закона, а същевременно правата на гражданите да бъдат накърнени. От друга страна – омбудсманът се застъпва не само при индивидуални случаи на нарушения, а и когато констатира практики, които застрашават правата и придобиват характер на явления. Не е задължително тези практики да нарушават конкретно правата на отделния гражданин или на цели групи. Достатъчно е да се създава само риск за потенциални нарушения; да се застрашават правата и свободите, без да се е стигнало до конкретен индивидуален казус. И в това е големият смисъл на правото на омбудсмана да предприема проверки по собствена инициатива, без да чака жалби или сигнали от граждани.

Очевидно е, че обществената роля на омбудсмана не би могла да се осъществява пълноценно само на базата на нормативисткото разбиране за правото на добро управление.

Омбудсманът е длъжен да следи за спазването на цялата палитра права и свободи на гражданите, прогласени на конституционно ниво. И точно поради това само оценката на административното обслужване не е достатъчна. Анализът на различните видове права (граждански, политически, социални, икономически и пр.) показва, че „матрицата” на нормативисткото разбиране за правото на добро управление не дава необходимата база за оценка на дейността на администрацията, с оглед спазването на тези права. Например, т.нар. комуникационни права – правото да се търси и разпространява информация, свободата на изразяване, достъпа до обществена информация и пр. Те няма да бъдат гарантирани ефикасно, ако омбудсманът следи само за спазването на установените процедури и срокове за предоставяне на информация от публичните институции в конкретни индивидуални случаи, базирайки своята преценка на нормативисткото разбиране за добро управление. Негова задача е и да упражнява граждански контрол за това доколко начинът на функциониране на публичната администрация гарантира и зачита тези права - като преценява, например, дали е гарантирана прозрачността при подготовката на проекти за актове; дали съществуват механизми за гражданско участие и за оценка на въздействието на нормативните актове и пр. Същото се отнася до останалите категории права. Друга илюстрация на този подход - ако едно правителство е приело стратегия за по-пълно гарантиране на правата на хората с увреждания, то дълг на омбудсмана е да пита защо тази стратегия не се изпълнява или се изпълнява лошо.

За да прави такава по-широка оценка на дейността на администрацията, омбудсманът трябва да има система от критерии, които надхвърлят критериите за добро административно обслужване. Административната услуга, която гражданинът получава е само едно звено от отношенията „гражданин-администрация”. Омбудсманът е призван да брани правата на гражданите и в процеса на подготовка на вземането на решения от администрацията, и при тяхното изпълнение. Такава система от критерии се съдържа в по-широкото разбиране за правото на добро управление и добра администрация, изведено в редица документи и актове на Съвета на Европа, Европейския съюз, ООН и международните финансови институции:

а/ Върховенство на закона и на правата на човека.

б/ Предвидимост, прозрачност и ефикасност в работата на администрацията на всички нива.

в/ Отчетност на държавните и общинските органи.

г/ Гаранции за гражданското участие в процеса на вземане на решения.

д/ Равни възможности и приобщаване.

е/ Политика на съгласието и баланса на интереси в обществото.

Тези критерии, разбира се, следва да бъдат адаптирани от омбудсмана към националната обществена и институционална среда и потребности. Но те са в основата на формирането на една компетентна и човечна администрация, работеща в услуга на гражданите и защитаваща обществения интерес.