Омбудсманът Мая Манолова на младежки форум: Образование, обучение и работа са пътят към успеха

„Между 170 000 и 350 000 млади хора у нас не правят нищо – не учат, не работят, не се обучават и по този показател сме в челните места на ЕС. Това носи загуби на България средно годишно около 2 млрд. лв.“ Това каза омбудсманът Мая Манолова на заключителната конференция „Структурен диалог за образователната система, допълнителна квалификация и предп

виж повече >

Становища и искания до Конституционния съд

1 2 3 4 5 6 [7] 8 9 10
Добави във Facebook

ПОЗИЦИЯ на омбудсмана на Република България по някои въпроси, свързани с твърденията за незаконосъобразност на реституцията на собствеността на наследниците на бившите български царе Фердинанд I и Борис III

Към омбудсмана на Република България се обърнаха граждани и представители на академичните среди с искане да бъдат разгледани от правозащитно гледище някои от повдиганите в публичното пространство през последните години въпроси, с които се оспорва законността на възстановяването на собствеността на бившите български царе Фердинанд І и Борис ІІІ и техните наследници. Доколкото тези въпроси засягат пряко правата на тези български и чужди граждани и вече не са предмет само на обществена полемика, а са свързани и със заявени намерения, предприети действия и постановени актове на органи на изпълнителната власт и на Народното събрание, омбудсманът намира за необходимо да изрази следната позиция.
Основните твърдения, с които се оспорват правата на наследниците на бившите български царе Фердинанд І и Борис ІІІ, биха могли да се сведат до следното:
- Твърди се, че собствеността, която е възстановена на тези лица, не е принадлежала на техните наследодатели, а е била държавна, защото в някои от документите за собственост като титуляр на собствеността се сочи „Интендантството”, което било държавен орган.
- Твърди се също, че „цивилната листа” на монарха според Търновската конституция имала характер на бюджетен кредит за издръжка на институцията на държавния глава и поради това имуществото, придобито със средства от нея, било собственост на държавата.
- И още, твърди се, че възстановяването на собствеността на царската фамилия не можело да стане само по силата на Решение на Конституционния съд № 12 от 04.06.1998 г. по конст. дело № 13, тъй като то имало действие само занапред и било необходимо със закон да се уредят последиците от обявяването за противоконституционен на Наредбата-закон за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници.
 
Всестранният анализ на историко-правните, правозащитните и конституционни аспекти на тези въпроси сочи, че твърденията за „незаконност” на т. нар. царска реституция са неоснователни, не почиват на сериозни правни аргументи, разминават се фактите и с документацията, съхранявана в държавните архиви, а често и с нормалната житейска логика. Нещо повече, действията и актовете на отделни органи, които се облягат на тези неоснователни твърдения, съставляват недопустимо посегателство върху частната собственост, нарушаване на правата на засегнатите от тях граждани и са недопустима проява на дискриминация към тях на основание на техния произход съгласно чл. 6, ал. 2 от КРБ.
Омбудсманът привлича вниманието на държавните институции към изложените в тази Позиция доводи и аргументи, тъй като евентуалното сезиране на компетентните институции на Европейския съюз и на Съвета на Европа по повод на действия и актове на българските власти, с които драстично се нарушава неприкосновеността на частната собственост и се накърняват граждански права, би имало неблагоприятни правни и политически последствия за българската държава.
 
Тази позиция на омбудсмана се основава на следните по-важни аргументи:
 
Първо, относно правния статут на „цивилната листа” и на „Интендантството” на Царя според Търновската конституция и действалата по това време нормативна уредба.
 
По своята правна същност и предназначение цивилната листа е тази част от държавния бюджет, която се предоставя на личното разпореждане на монарха за неговите лични нужди и представлява неговото възнаграждение (заплата) в качеството му на държавен глава.
 
В исторически план цивилната листа се появява тогава, когато личните разходи на монарха започват да се отделят от общите държавни разходи. Първоначално, при абсолютната монархия, монархът е равнозначен със самата държава и цялата собственост на държавата е всъщност негова собственост. По-късно, с преминаването към конституционната монархия, се поставя ясно разграничение между статута на монарха като държавен глава и публичноправна институция, която се издържа от държавния бюджет, и неговия статут като частно физическо лице, което получава възнаграждение за осъществяваните от него служебни функции и може да придобива, притежава и отчуждава свое лично имущество, участвайки в гражданскоправния оборот.
 
Допълнителни исторически бележки: За първи път „цивилната листа” се появява в Англия, при управлението на Уилям (Вилхелм) III Оранжски (1650–1702 г.), като по негово време след 1689 г. тя съставлява половината от бюджета на кралството. Той е първият на когото парламентът гласува "цивилна листа", т.е. отделя "заплатата" му от държавната хазна. По негово време е приет и законът Habeascorpusact, който защитава именно личните права на всеки гражданин да получи справедлив съдебен процес не по-късно от 20 дни след задържането му. При управлението на т. нар. "Хановерски крале" (Джордж І и сл.) в Англия практиката на "цивилната листа" се затвърждава. А разграничението между модуса „конституционен монарх” и модуса „физическото лице, което той е”, се задълбочава. Изчезва изобщо доктрината за "Божественото право" на кралете, а на нейно място през 1711 г. се появява теорията на "министерската отговорност" пред Камарата на общините и пред Камарата на лордовете.
Прочее, в германската правна доктрина принципът за „неотговорност” на сузерена никога не е бил застъпван силно. Дори императорът на Свещената римска империя на германския народ е можел да попадне под imperium-а на особената юрисдикция на съда на Рейнския пфалцграф и събранието на курфюрстите. Подсъдността за останалите принцове, включително и за тези от дома Сакс-Кобург-Гота, е била в ръцете на самия император, респективно на техния сузерен (крал).  
Безспорно е, че монархът в конституционната монархия има два модуса - официален (властнически, държавноправен) и цивилен (граждански, частно-правен). Окончателно цивилната листа се утвърждава при крал Джордж III (1738-1820 г.). Той отстъпва на британския парламент доходите от кралския домен (мини, гори, минерални извори и др.) срещу фиксирана цивилна листа от 732 000 лири. Към края на царуването му тя ще надхвърли един милион лири. По-късно цивилната листа става неотменно перо в бюджетите на конституционните монархии. Размерът й по правило се определя от парламента за конкретен срок от време или за целия период на властване на съответния владетел.
Макар че терминът „цивилна листа” има британски корени, това понятие придобива истинско нормативно значение под влияние на френското гражданско право. „Цивилната листа” като сума, предоставяна на краля за посрещане на личните му нужди, се появява в конституцията след падането на Стария режим във Франция. Модерното схващане за „цивилна листа” придобива конституционен смисъл от момента, когато собствеността на краля не се смесва повече с тази на държавата. През 1791 г. Луи ХVІ въвежда понятието „цивилна листа” в конституционен смисъл (средствата, предоставени на разположение на краля) и в институционален смисъл (лична администрация, която управлява собствеността на краля). Член 10 от първата френска конституция постановява: „Народът се грижи за блясъка на трона чрез цивилната листа, като Законодателното събрание определя сумата при всяка смяна на управлението и за цялото времетраене на царуването.”
А член 11 уточнява: „Кралят назначава управител на цивилната листа, който упражнява всички юридически действия на краля и срещу когото се насочват всички действия, засягащи краля, и произнесените съдебни решения.”
Френското законодателно събрание премахва „цивилната листа” с декрет от 1792 г., но тя е възстановена от Наполеон с решение на Сената от май 1804 г., в рамките на което „цивилната листа” остава уредена така, както е била в полза на Луи ХVІ.  От такава листа се ползва, макар че лично я намалява наполовина, и крал Луи Филип, дядо на българския княз (по-късно цар) Фердинанд І.
Освен във Френската конституция от 1791 г., принципът на отричане на монархическата неотговорност е залегнал и в някои други основни закони на конституционни монархии от края на феодализма – конституцията на Полша от 1607 г. и Шведската конституция от 1720 г.
След Наполеоновите войни и последвалата ги Реставрация на Бурбоните моделът на конституционната монархия (с описаните по-горе характеристики на разграничаване между държавноправен и частноправен статут на отговорния пред закона монарх) се пренася и в други страни на континентална Европа, включително в Холандия и в Белгия. Според чл. 179 от конституцията на Нидерландия от 24.VІІІ.1815 г. срещу краля могат да се водят и граждански, и наказателноправни дела.
Член 77 от старата белгийска конституция, реципирана и у нас след Освобождението, казва, че „законът фиксира цивилната листа за времетраенето на всяко царуване”. Въпреки че не е уредена в изричен законов текст, освен споменатото в чл. 77 от конституцията, „цивилната листа” е многократно тълкувана от белгийските юристи. Така например, от том 60 на „Белгийския сборник за правни въпроси”, изд. 1898 г., можем да видим редица примери на разглеждането й като заплата:
-          „Цивилната листа се състои от годишна заплата, фиксирана в началото на всяко управление...”;
-          „Цивилната листа е натоварена с относителните разходи за личността на краля, на кралицата, за образованието на принцовете...”;
-          „Парите в брой и валута от всякакъв вид, депозирани в касите на цивилната листа, в момента на отваряне на наследството принадлежат на личния сектор...”;
-          „Заплатата на Короната е фиксирана безвъзвратно за пълната продължителност на всяко управление от закона...”;
-          „Въз основа на чл. 77 от Конституцията се слага край на цивилната листа в момента, в който приключи управлението, за времетраенето на което е била установена...”.
В това приемане цивилната листа, повторено и в чл. 89 на сегашната Конституция на Белгия, представлява съвкупността от средствата, които държавата дава на разположение на държавния глава, за да изпълнява с достойнство възложената му длъжност. Този текст е императивен – това е задължение, а не просто възможност за законодателя. Кралят свободно разполага с цивилната листа, без да се отчита нито на Парламента, нито на правителството, нито на Сметната палата.
 
Цивилната листа на българския държавен глава според Търновската конституция е уредена в нейния чл. 35:
„Глава VIII ЗА ОБДЪРЖАНЬЕ НА КНЯЗЯ И НА КНЯЖЕСКИЙ ДОМЪ
35. Народното Събрание определява за обдържанье на Князя и на неговий дворъ шесть стотини хиляди франки на година.

Това количество не може да бъде нито уголемено безъ съгласието на Народното Събрание, нито намалено безъ съизволението на Князя.”

Казано с други думи, „обдържанье”-то е заплатата, която Народното събрание гласува на монарха. В тази връзка трябва да бъде разгледан и чл. 7 от ТК, който повелява, че „Безъ съгласието на Великото Народно Събрание Българский Князь не може да бъде същевременно управитель на друга некоя държава.”, т.е. конституционният законодател е предвидил, че държавният глава е „на служба” само на Българското княжество, за което му се следва и заплащане. Позицията, че „цивилната листа” е заплатата на княза/царя се поддържа и от видния юрист д-р Александър Гиргинов в неговия базисен труд „Държавното устройство на България”, София, 1921 г.
Ето как известният адвокат и лидер на Демократическата партия тълкува член 5 от Търновската конституция в главата за общата характеристика на държавния глава в посочената по-горе книга:
„Царят е „върховен представител и глава на държавата”: така чл. 5 от конституцията обобщава функциите и държавно-правното положение на българския Цар. Това конституционно постановление не съдържа някаква титла, нито е белег за лично достойнство, а изразява служебното положение на Царя като орган на държавата” (с. 218).
Не само тогавашното звучене на конституционния текст, но и научното тълкуване на съвременника, ни убеждават, че царят е държавен орган с определена компетентност. Той е най-върховният и най-главен служител на държавата, ала не е самата Държава. Неговите права и задължения се отнасят или до неговата личност като гражданин, или до управлението на държавата като неин върховен представител и глава. „Тия двуяки права и длъжности отличават и неговото служебно положение”, заключава Гиргинов на с. 223.
 
Допълнителни исторически бележки: Първоначалната сума, определена от Учредителното събрание, е предложена от Марко Балабанов, един от първите български юристи. В дневниците на Учредителното събрание Марко Балабанов говори за издръжката на княза, който не трябва да получава субсидии от „Европейските сили”, за разлика от гръцкия крал Георги. Той твърди, че под „обдържанье” следва да се разбира сумата за издръжка на княза и на неговия дом. По време на същото заседание след Балабанов се изказва Христо Стоянов, първият председател на ВКС, завършил право в Русия и оставил ярка следа в българското правораздаване. Той пък казва, че става дума за заплата.
През 1911 година, при разискванията за промяна на Търновската конституция в V-то Велико народно събрание, Теодор Теодоров – дългогодишен министър на финансите, един от известните български адвокати в миналото, възразява така, когато се обсъжда промяната на чл. 35: “ние не можем да останем без заплата”.
Трябва да се обърне внимание, че заглавието на гл. VІІІ от Търновската конституция предвижда „обдържанье” не само за Княза, но и за княжеския дом, т.е. конституционният законодател е предвидил възможността князът да се сдобива с имоти именно чрез отпуснатите му за „обдържанье” средства. В същото време българският монарх е лишен от привилегии като личен герб и знаме и от правото да сече монети, макар и те да носят лика на владетеля.
След промяната на Търновската конституция от V ВНС през 1911 г. сумата за цивилната листа вече не е фиксирана в нея, а се предвижда приемането й чрез особен закон. На практика обаче това става с приемането на държавния бюджет в главата „Върховно правителство”, като дълги години е фиксирана на 1 800 000 лева, много повече от субсидията за парламента (виж, например, Закона за определяне на цивилната листа от 30.ХІІ.1911 г., „Държавен вестник”, бр. 291).
Названието „цивилна листа” (заплащане на цивилните, невоенни чиновници) е въведено по примера на чуждите конституции, но то се използва и у нас с променено предназначение – от нея не се плаща на държавните чиновници и служители, а тя „има единственото назначение: да обдържа Царя и неговия домъ” (Гиргинов: 1921, с. 228).
Според чл. 70 от Търновската конституция държавният глава и престолонаследникът лично и по отношение на своите имоти „се освобождаватъ отъ всекакви даждия, държавни берии и тегоби.” Трябва специално да отбележим, че учредителите са поставили този текст не къде да е другаде, а в глава ХІІ на Търновската конституция „ЗА ГРАЖДАНЕТЕ НА БЪЛГАРСКОТО КНЯЖЕСТВО”. Ясно е, че първият конституционен законодател е уредил данъчните привилегии на княза, разглеждайки го като един от българските граждани, за когото обаче в случая не настъпват задължения. Законите за митниците и за пощите, телеграфите и телефоните разширяват тази привилегия и върху членовете на княжеското семейство.
В чл. 36 от Търновската конституция пък се урежда т. нар. „апанаж”, т.е. средствата за „обдържанье” на другите членове на княжеското семейство: „Народното Събрание определява обдържаньето на Наследника на престола, отъ какъ той достигне пълнолетието си.”
Изрично трябва да се подчертае, че съгласно чл. 51 от Търновската конституция: „Държавните имоти принадлежътъ на Българското Княжество и съ техъ не могътъ да се ползуватъ нито Князьтъ, нито неговите роднини.”Тези имоти се управляват от министър съгласно чл. 53, а не от интендант, например. Ясно е, че по аргумент за противното можем да направим извода, че Князът (Царят) може да има и да се ползва от лични имоти, както предвижда и заглавието на глава VІІІ от Търновската конституция! Нещо повече – член 1 от Закона за лова, например, предвижда изключение от прогласения в него държавен патримониум над дивите животни, като отрича собствеността на държавата върху дивеча, намиращ се „в собствените имения на Държавния глава”.
Още първият български княз Александър І придобива такива имоти - лична собственост. Според закона от 1886 г. за отчуждаване имотите и обезщетяване на Батенберг се предвижда да му се изплатят 2 500 000 златни лева, което недвусмислено показва, че държавата ги е третирала като индивидуална собственост на абдикиралия монарх. Известен факт е, че по-сетнешните ни владетели се ползват от тези държавни здания (дворците в Сандрово, днес Евксиноград, и Русе), отстъпени им като дворци, без те да стават тяхна собственост, като това ползване е един плюс към предвидената в бюджета цивилна листа.
 
Как се извършва придобиването на личните имоти на царя? През 1890 г. княз Фердинанд създава „Интендантството на Височайшата Цивилна Листа”., което обслужва и разпределя сумата, гласувана от Народното събрание, като цивилна листа. След 1911 г. то се нарича „Интендантство на Цивилната Листа на Н.В. Царя”. Тази служба не е българско изобретение, под това и подобни наименования тя съществува в конституционните монархии. Самото название императивно показва, че това е орган, лично подчинен на Княза (Царя), и основният му предмет на дейност е управление на средствата на цивилната листа. Дори етимологията на термина „цивилна листа” (т.е. гражданска листа), показва, че тя е нещо различно от публичноправния статут на монарха и от публичните бюджетни средства, които той получава като издръжка за дейността си.
Интендантът на цивилната листа, както и личният състав на интендантството, се назначават от монарха, без да се иска съгласието или санкцията на друга държавна институция, противно на заложеното в нормата на чл. 18 от Търновската конституция за контрасигнатурата, която предвижда, че „Наредбите и распорежданията, които излазятъ отъ Князя, иматъ сила въ такъвъ случай, когато те съ подписани отъ надлежните министри, които приематъ на себе всичката за нихъ отговорность.”.
Заплатите на интенданта и на личния състав на интендантството се определят от владетеля и се отпускат от цивилната листа. От цивилната листа се изплащат и заплатите на личните сътрудници на царя. За това свидетелстват редица исторически документи, съхранявани в държавните архиви (например, писмото на Маршала на Двора полковник Никола Куртоклиев до Антон Разсуканов от 17.06.1921 г. по повод назначаването му за частен секретар на цар Борис ІІІ).
Правото на царя да му се определи „цивилна листа” е свързано и с привилегията да изразходва и оправдава отпуснатите суми по начин, различен от оня, по който се оправдават другите разходни пера на държавния бюджет. Разходите за цивилната листа „се оправдаватъ с разписки от интенданта на Двореца (допълнителенъ чл. 9 към чл. 95 от закона за отчетността по бюджета, бр. 291 на „Държавенъ вестникъ” от 30 декември 1911 г.)” (Гиргинов, с. 229), а не пред Сметната палата.
 
Допълнителни исторически бележки: В разноликата дейност на интендантството се включват и частните покупки на владетеля. Като доказателство за това е Нотариален акт номер 638 от 30.10.1896 г., издаден от Софийски нотариус, който оформя покупката на къща на ул. „6-ти септември” от д-р Иван Касабов: „Ний Княз Фердинанд Български, принц Сакс Кобург-Готски, даваме право на Интенданта на цивилната ни листа и управителя на частните ни имения Павел Калевич да надпише за Нас акта за покупката, като частно имение и от частните ни средства къщата на г-на д-р Иван Касабов, находяща се на ул. „6-ти септември” под номер 77. Издадено в столица София на 29 октомври 1896 г.”. Тази къща е продадена по-късно на кооперация „Асенова крепост”.
Интендантът освен това е упълномощен и с право да преупълномощава трети лица. Така в Пълномощното от 27.VІІІ.1902 г. за упълномощаването на интенданта на цивилната листа Михаил Златаров му се дава право да преупълномощава трети лица, което той и прави, като преупълномощава Богдан Пенков и Стоян Иванов „за покупка, продажба и размяна на частните Ни имения...”.
 
Поставя се въпросът защо в някои от документите за придобиване на собственост от бившите царе се сочи като приобретател Интендантството. Отговорът на този въпрос произтича от конституционноправния статут на монарха според Търновската конституция. Той налага Царят да участва в гражданскоправния оборот чрез посредник, действащ по негово пълномощие, защото съгласно чл. 8 от ТК: „Лицето на Княза е свещенно и неприкосновенно.” Този статут обуславя невъзможността монархът като държавен глава да участва лично в покупко-продажби и публични търгове. За тази цел той използва своето лично Интендантство. Както отбелязахме по-горе, българският монарх е отговоренпред закона, но в частноправния оборот тази отговорност се реализира чрез посредничеството на Интендантството, за да се запази достойнството му на държавен глава.
По своята правна същност „Интендантството” не е държавна институция, нито дори юридическо лице. То няма своя самостоятелна правосубектност. Доказателство за това е липсата на какъвто и да е нормативен акт, който да го учредява като публичноправна институция или пък вписване в съдебните регистри, както се изисква за възникването на юридическите лица. Друго доказателство за изцяло частноправния характер на Интендантството е, че интендантът не действа по силата на някакъв нормативен акт, а по упълномощаване. Все в тази посока говори и фактът, че дори и в най-детайлната разбивка на приемания от Народното събрание държавен бюджет за издръжката на интендантството няма отпуснати отделни суми. Анализът на държавните бюджети от тези години отчетливо показва, че сумите, отпускани за цивилната листа, са едно перо от бюджета, а тези за поддръжката на двора друго. Отделно перо представляват и субсидиите за „апанажа” (издръжката на членовете на царската фамилия). В този смисъл да се правят каквито и да е аналогии между царското интендантство и съществувалата по времето на социалистическия режим след 9.ІХ.1944 г. служба „УБО” или пък с „Военно интендантство”, които са публичноправни държавни институции, е напълно необосновано.
За да притежава собствена правосубектност, царското интендантство би трябвало да притежава субективни права и задължения, произтичащи от разпоредбите на закон, което да го прави правосубектно в публичноправен смисъл. Друго свидетелство за частноправния характер на Интендантството са и правилниците за неговата дейност. Така например в § 3 от „ПРАВИЛНИКЪ за УПРАВЛЕНИЕТО ЦИВИЛНАТА ЛИСТА на Н.В. ЦАРЯ”, подписан от Инспектора на цивилната листа Смилов, се казва в прав текст:
„Интендантството на Цивилната Листа е гражданския институтъ представляващъ интересите на Двора”.
 
Интендантът е подчинен формално на маршала на двора, но той се назначава от Царя и действа по негово пълномощие, изрично или устно. За повечето нотариуси в държавата по онова време това е бил ноторно известен факт. Нотариалните актове са издавани в полза на частните лица - Фердинанд и Борис. Когато интендантът не е бил известен на изповядващия сделката нотариус, самоличността му се е удостоверявала от познати на нотариуса свидетели, както се постъпва в гражданскоправния оборот – виж Нотариален акт № 98 от 15.ІІІ.1911 г.
Сходен частноправен статут има друга царска служба – „Оберъ-Хофмаршалството”. Както се сочи в § 4 от „ПРАВИЛНИКЪ за Оберъ-Хофмаршалството”: „Правосъдието на Оберъ-Хофмаршалството не може да бъде реално, то има само личенъ характеръ”.
Доказателство, че цивилната листа е била за личната издръжка на монарха и неговото семейство е, например, Указът на Александър Батенберг, с който е утвърден бюджета на Княжество България през 1885 г. В раздела “Върховно Правителство”, глава І отрежда за цивилната листа, т.е. за заплата на държавния глава 600000 лв. Глава ІІ пък предвижда двеста хиляди лева разходи за издръжката на монарха, като държавна институция: “За канцелярията на Негово Височество, за пътешествия, командировки, телеграмми, осветление и отопление двореца и поправка мобили”. В същото време глава ІІІ и ІV предвиждат съответно четиристотин хиляди лева “за съдържание на Народното събрание” и 10 900 лв за цялата издръжка на Министерския съвет. Същото съотношение между цивилна листа и бюджети на парламент и кабинет се запазват през цялото пребиваване на Александър І на трона.
Положението не се променя и след идването на княз Фердинанд в края на 90-те години на ХІХ в. На втората година от неговото управление виждаме, че се предвижда цивилната листа за 1889 г. да нарасне на 690 800 лева. Вероятната причина за “добавочните” са увеличените управленски задължения на българския княз – поправка в Берлинския договор предвижда, че той е и генерал-губернатор на Източна Румелия.
Цивилната листа е институция на частното право дотолкова, доколкото служи за обдържане на Княза (Царя). От тази гледна точка цивилната листа му осигурява издръжка, така както заплатата осигурява издръжката на всеки чиновник, служител или работник. Но защо цивилната листа е включена в бюджета? Защото Конституцията постановява тя да се приема с особен закон. Бюджетът се приема по силата на закон и следователно предвиденото изплащане на цивилна листа в бюджета на Царство България в продължение на десетилетия означава, че тази цивилна листа няма публично-правен характер, тъй като служи за издръжка и евентуално за придобиване на имущество, било то движимо или недвижимо.
Тази гледна точка е застъпена и във финансовата наука по времето на Царство България. Професор Петко Стоянов, преподавател по финанси в Софийския университет, също твърди, че цивилната листа е възнаграждението, сумата, която Царят получава за своята издръжка. И това е всъщност законосъобразната дефиниция.
В същото време няма данни Сметната палата на Третото българско царство да е проверявала изразходването на средствата от цивилната листа. Това е така, защото тя има характер на заплата, чието изразходване не подлежи на контрол за законосъобразност, доколкото попада в сферата на частноправните отношения на монарха.
Анализът на законодателните актове за приемане на годишните бюджети на българската държава преди Втората световна война показва по напълно ясен начин, че: а) има имоти (дворци и др.), които са държавна собственост, ползвана от монарсите, за които държавният бюджет предвижда отделни средства, вън от цивилната листа; б) има имоти, придобити лично или наследени, закупени и поддържани с личните пари на Фердинанд І и Борис ІІІ, гласувани им като “цивилна листа” от народните представители.
В навечерието на обявяването на България за Народна република през септември 1946 г. съгласно Заповед № 56 от 3.VІІІ.1946 г. на министър-председателя Кимон Георгиев е направен цялостен опис на недвижимото и движимо царско имущество. В него имотите са разпределени в 4 групи: а) Държавни имоти; б) Смесени имоти; в) Лични имоти на царя, и г) Лични имоти на други членове на царското семейство.
 
Допълнителни исторически бележки:
В първата група са включени изцяло държавни имоти (построени на държавно място и с държавни средство). Към тях спадат Софийският дворец и двореца в Евксиноград, автомобилният парк и конюшните, зоологическата и ботаническата градини, детска градина, електрическа централа и Естествено-историческия музей с Бурмовата къща. Общата им площ е 121 878 кв. м., а застроената площ – 29 963.3 кв. м.
 При втората група имоти сградите са строени с лични средства на царя, а земята е държавна или общинска. Тук са дворците в Кричим, Ситняково, Саръ-гьол и две ловни хижи в Овнарско и в Среден нос. Общата площ на постройките е 4661 кв. м.
В третата група спадат изцяло лични имоти на царското семейство – дворците във Враня, Чамкория, Баня (Карловско), интендантството при Софийския дворец и две незастроени места в гр. Созопол и на остров “Св. Тома” на река Ропотамо. Общата им площ е 14 697 898.6 кв. м, а застроената площ – 29 745.8 кв. м.
В последната група е незастроено празно място в гр. Самоков – личен имот на царица Йоанна и къща в Слатинска община със застроена площ от 230 кв.м. и обща площ от 7 000 кв.м.
 
       Интересен факт е, че сумите за издръжка на държавните дворци са рязко намалени от правителството на ОФ след 9.ІХ.1944 г. Единственият разход, който не е намален, е този за апанажа (личната издръжка) на царица Йоана – съответно 958 295 лв. през 1945 и 1946 г. 
       Безспорно и недвусмислено доказателство, че е било ноторно известен факт, че царската фамилия е притежавала като лична собственост редица имоти, е и изричният текст на член първи на Наредбата-закон за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници: “Обявяват се за собственост на Народна република България всички движими и недвижими имоти... на бившите царе Фердинанд и Борис, лично придобити и наследени”.
Самият акт на приемане на такъв закон за одържавяване (национализация) показва, че дори еднопартийният режим след 9.ІХ.1944 г. не е имал съмнение, че става дума за частни имоти, които са собственост на царската фамилия, което е наложило те да бъдат одържавени с нарочен акт. Ако бяха държавни, каквито твърдения се срещат, защо е било необходимо да се одържавяват?!? Как се одържавява нещо, което е държавно? В случай, че те наистина са били държавни, те просто щяха да бъдат прехвърлени под ведомството на друг държавен орган, а не да бъдат одържавявани.
Напротив, става въпрос за „лично придобити и наследени” от бившите български царе имоти, както самата конфискационна наредба-закон изрично посочва! Още повече, че по времето на приемането на тази наредба-закон, наследниците на Борис ІІІ и самият Фердинанд І (който почива на 10.09.48 г.) са вече изцяло частни лица, тъй като след референдума от 15.09.1946 г. България е обявена за република и Симеон ІІ вече не е имал статута на държавен глава. Това всъщност е един репресивен закон, насочен към ограничен кръг лица.
В казуса „Царски имоти” трябва да се има предвид и нещо друго, а именно, че имотите са придобивани от Фердинанд и Борис Сакскобургготски, а не от техните интендантства, и следователно не може да има правоприемство между интендантствата. Интендантството на цар Фердинанд І не е праводател на интендантството на цар Борис ІІІ, а за наследяване и дума не може да става, тъй като Фердинанд надживява Борис с повече от пет години.
Частноправният статут на имотите на цар Фердинанд се доказва и от писмо на Министерския съвет до Интендантството на цивилната листа на Борис ІІІ с искане за стопанисване на поземлените имоти на бившия цар Фердинанд Сакс-Кобургготски, намиращи се под възбрана по Закона за съдене виновниците за първата национална катастрофа, от 26.ІІ.1923 г. (ф. 3, оп. 12, а.е. 486 на ЦДА). Ясно е, че държавата не би поставила под забрана имоти, които са нейни. Възползвайки се от това искане,  интендантът на цивилната листа на цар Борис ІІІ Иван В. Ватев действа по това време и по пълномощие на бившия цар в качеството му на физическо лице и придобива за него имот съгласно Нотариален акт за покупко-продажба № 28 от 16.ІІ.1926 г.
В архивите са запазени и Регистри за гражданското състояние на лицата от царското семейство за 1933 – 1943 г. и за 1937 – 1943 г. Съхранява се в ЦДА и лист – удостоверение на Андрей Ляпчев, министър-председател, че е длъжностно лице по гражданското състояние на царското семейство – 1930 г.
Съгласно застрахователния опис на личните недвижими царски имоти от 1923 г. всички те са оценени на стойност 22 620 000 лв.
Съхранени са в ЦДА и документи, че интендантът на цивилната листа участва и в съдебни процеси, които се водят за имуществени спорове с Княза (Царя) като прочутия спор с наследниците на х. Боне Петров за Враня и е представляван от нарочно упълномощен адвокат, а не от държавен юрисконсулт, например.
 
Второ, относно правните последици от решението на КС от 1998 г., с което е обявен за противоконституционен Наредбата-закон за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници.
Омбудсманът подчертава, че правните последици от това решение са: възстановяване на правното положение, съществувало преди приемането на обявената за противоконституционна норма. Това е така, защото в конкретния случай не става дума за противоконституционен закон и, следователно, е необосновано да се твърди, че решението на Конституционния съд има действие само занапред. У нас може би не се разбира в пълнота смисъла на актовете на КС - мнозина ги възприемат като някакви декларации или пожелания. А те всъщност са същински правни норми от най-висока степен, годни да произведат логически и юридически състоятелни правни последици.
Обявена е противоконституционност не на закон, а на „наредба-закон”, която по своите правни белези представлява индивидуален административен акт. Тази наредба-закон е едностранно властническо изявление за конфискация на собственост от конкретно посочени физически лица, а не предписва общи и абстрактни правила за поведение, насочени към неопределен кръг адресати. В тези случаи действието на решенията на КС е правовъзстановително – restitutioinintegrum. Не е необходимо органът, издал акта – в случая Народното събрание – да приема актове, които уреждат последиците от противоконституционността. Подобен казус имаше и през 1995 г., след като Конституционният съд на практика премахна редица изменения на ЗСПЗЗ. В крайна сметка се реши, че се възстановява предишната норма.
Не е задължително да има нов специален акт под формата на закон, който да доразвие Решението на Конституционния съд от 1998 г. Тезата, че без закон няма реституция, е погрешна. Всяка правна норма, а Решението на КС несъмнено е правна норма, може да произведе всякакви правни последици, които могат да имат реституционни, културни, социални и всякакви елементи от различно неправно естество. За нас е важна правната последица, а не това какви неправни (други) последици влече правната норма.
Специален закон за царската реституция не може да има, именно защото на основанието за „специалността" на личността законът от 1947 г. е обявен за противоконституционен. Не може да има закон за един човек, независимо какво е естеството на закона. След като не може да има отделен закон за отнемане имуществото на даден човек и обратното е валидно - не може да има закон за възстановяване на имуществото на отделен човек. Така че нормата от 1998 г. е напълно достатъчна да породи съответните правни последици и длъжностните лица са били длъжни да изпълнят Решението на Конституционния съд.
Всичко това е било, разбира се, добре известно на българските държавни и общински органи и, неслучайно, още в периода 1998-2000 г. по времето на правителството на ОДС с министър-председател Иван Костов те предприемат редица действия по връщане на собствеността на Симеон Сакскобургготски и другите наследници на бившите български царе Борис ІІІ и Фердинанд І.
 
*       *      *
 
 
Омбудсманът на Република България още веднъж напомня на органите на властта, че правото на частна собственост е не само конституционно защитено (чл. 17, ал. 1, 3 и 5 от Конституцията), но е и гарантирано от международноправните актове за правата на човека, по които България е страна – Хартата за основните права на Европейския съюз (чл. 17, т. 1) и Допълнителния протокол към Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (чл. 1 „Защита на собствеността”).
 
 
27 февруари 2010 г.
 
ОМБУДСМАН  НА
РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ:
                                                  
                                                                                  Гиньо Ганев