Такъв беше случаят с асансьора на метростанция „Константин Величков“ в София.

До институцията на омбудсмана писа майка на дете в инвалидна количка. За нея и нейния син този асансьор не беше удобство – беше единственият път към училището, към рехабилитацията, към ежедневието на нейното дете. Месеци наред обаче този път беше прекъснат. Жената беше търсила помощ навсякъде – сигнали до Метрополитен, обаждания до поддържащата асансьорна служба, три жалби до Столична община. Отговорите бяха едни и същи – проблемът е известен, сложен е, изисква време. Но за едно дете времето не може да чака. Всеки пропуснат ден означава пропусната терапия, пропуснат учебен час, пропусната възможност за развитие.

Когато сигналът стигна до нас, ние не го разгледахме като поредния административен казус. Видяхме зад него ежедневната битка на едно семейство и на всички хора, за които достъпната среда не е абстрактно право, а въпрос на достойнство.

Институцията на омбудсмана се намеси незабавно с ясни искания, с настояване за конкретни срокове и с категоричната позиция, че достъпът до обществен транспорт не може да бъде отлаган. И резултатът не закъсня.

Асансьорът беше ремонтиран. Вратата, която дълго време беше затворена, отново се отвори – не просто физически, а като възможност. Днес майката и нейното дете отново могат да стигат до училище, до специалистите, до нормалното си ежедневие. За нас това не е просто поредният решен проблем. Това е възстановено право. Право на достоен живот. Защото понякога една поправена машина означава върната свобода. А това е смисълът на нашата работа в институцията на омбудсмана.