Изказване на Мая Манолова относно представяне на годишния Доклад на омбудсмана като национален превантивен механизъм

             УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА,

Добре дошли на всички!

Първо нека да честитя 8-ми март на всички български жени! Да им пожелая здраве и кураж да отстояват мечтите си. В днешните трудни времена да си жена – да си майка, съпруга и да градиш успешна кариера – е истинско предизвикателство. Бих казала истински подвиг.

Но днешният ден освен празник е и ден за солидарност с всички жени по света, които са потискани и унижавани, които са насилвани и експлоатирани. Да изразим нашата подкрепа за тях. За съжаление и случаите за насилие над български жени зачестяват. От началото на годината има четири случая на домашно насилие, завършили със смърт, по данни на неправителствени организации. По данни също на неправителствения сектор, всяка четвърта българска е жертва на домашно насилие. Затова, още през декември отправих препоръка до правителството за присъединяване на България към Конвенцията на Съвета на Европа за борба и предотвратяване на насилието над жени – по известна като Истанбулската конвенция. Обнадеждена съм от това, че външният министър Даниел Митов взе присърце проблема и се ангажира да координира процеса, така че до края на българското председателство на Съвета на министрите през месец май Конвенцията да бъде подписана. Това означава обаче и ангажимент за промени в законодателството и ангажимент за предприемане на конкретни практически мерки, които да подпомагат жени, жертви на насилие. Например, изграждането на достатъчен брой кризисни центрове, които да приютяват и подпомагат жени, жертви на насилие. Поне по един във всеки областен град. В момента в България има общо 17 такива центъра, а в София например има само един – с осем легла, което е крайно недостатъчно.

(Слайд 1) Сега по темата на днешната пресконференция – представяне на годишния Доклад на омбудсмана като национален превантивен механизъм. Ще го представя заедно с моя екип – Любомир Крилчев,  директор на Националния превантивен механизъм, мултидисциплинарния екип, който подпомага дейността ми, заместник – омбудсмана.

Каква е ролята на омбудсмана като национален превантивен механизъм? (Слайд 2) Най-общо казано мониторинг върху местата за лишаване от свобода с цел противодействие на изтезанията и другите форми на жестоко и унизително нечовешко отношение. Нека да обясня, че места за лишаване от свобода са не само затворите, но и всички места, които лицата не могат да напуснат доброволно. Такива са и психиатриите, и институциите за деца, и специализираните интернати, и следствените арести, и домовете за възрастни хора с ментални увреждания, и бежанските и миграционни центрове.

(Слайд 3) За подготовката на доклада екипът ми извърши 66 проверки на такива места, като в близо 20 от проверките участвах лично като омбудсман.

(Слайд 4) Докладът освен идентифициране и анализ   на проблемите съдържа и проверка на състоянието на правата на човека и конкретни препоръки към отговорните институции.

През 2015 г. НПМ констатира частичен напредък по отношение на материално-битовите условия в затворите и пренаселеността в тях. Извършени са ремонти - в затворническото общежитие „Разделна“ при  затвора във Варна, в медицинския център в затвора в Сливен, кухните в затворите в Бургас и Ловеч, ремонтни дейности в затворите в Стара Загора и Плевен. Но, като цяло, материално-техническата база остава трагична, като най-тежко е положението в затворите в Бургас и Варна. (Слайд  6 – снимки от затворите) Липсата на санитарни помещения в килиите в затворите Варна, Бургас и Сливен (женския затвор) е недопустима.  Използването на кофи в общи помещения, ограничените количества санитарно-хигиенни препарати, невъзможността да се поддържа елементарна лична хигиена, представлява форма на унизително и нечовешко отношение.

Сериозен проблем е невъзможността за полагане на трудова дейност в затворите. Тя е средство и за по-ефективна и корекционна и превъзпитателна дейност, и за намаляване на присъдите и създава мотивация за по-добро поведение. (Слайд 7 „Трудова дейност“ – Препоръка „ин-хаус“) Буди недоумение пълната липса на подкрепа от страна на Министерство на правосъдието, ГДИН и Държавно предприятие „Фонд затворно дело“ на съществуващите цехове към затворите. Абсолютно необяснимо е защо произведената от тях продукция не се реализира с предимство поне в системата на затворите? Например – вместо да изкупува работното облекло, произведено в цеха към затвора в Сливен или дюшеците, произведени в затвора в Ловеч, ГДИН е възложила изпълнението на обществени поръчки на външни фирми? И в стария, и в новия Закон за обществените поръчки съществува така наречената процедура „ин-хаус“ – възможност за вътрешно възлагане на обществени поръчки на производители в системата на възложителя. Но вместо да използват тази законова възможност и да подкрепят собствените си цехове, а и възможността за трудова дейност на лишените от свобода, Министерство на правосъдието и ГДИН предпочитат външни фирми?!

Искам да обърна внимание на един друг проблем, свързан с дейността на ГДИН и по-специално Държавно предприятие „Фонд затворно дело“ – цените в затворническите лавки и магазини са силно завишени – минимум 30-40 % по-високи от цените в обикновени магазини. (Слайд 8.9 – снимка на стоки в магазините) Абсолютно неприемливо е да се печели по този начин от затворниците – те нямат право на колети и така се превръщат в сигурни купувачи на стоките в затворническите магазини като единствена възможност да се снабдят със санитарно-хигиенни материали и храна. Така те стават донор на определени фирми. Въпросът е защо ГДИН, МП, ДП ФЗД съдействат за това ограбване? Отправих препоръка към министъра на правосъдието да спре изпълнението на тези обществени поръчки. Подобна е ситуацията и с телефонните разговори. Те са поети от частен телефонен оператор, който е въвел драстично по-високи цени – затворници във Варна ми се оплакаха от тарифа 0,98 лв. на минута, а това е тарифата на телефонната система в Сливен (Слайд 10 – цени на телефони).

Констатирахме сериозни проблеми в медицинското обслужване – въпреки наличието на медицински центрове се осъществяват десетки конвои на затворници ежедневно – за извеждането на лишени от свобода до различни лечебни заведение. Затова предлагаме цялостна реформа на медицинското обслужване в затворите (Слайд 11 – предложение „Реформа медицинско обслужване затвори“).

Изготвили сме предложения за нормативни промени, свързани с изтърпяване на наказанията – за въвеждане на превантивно и компенсаторно средство за защита правата на лишените от свобода, а също и промени в института на условното предсрочно освобождаване и изменението на режима на изтърпяване на наказанието от по-строг на по-лек. Според мен решението за промяна на режима и за условно предсрочно освобождаване трябва да се взема от независим съд, а не както е в момента от комисия, която е изцяло под влиянието на ръководството на затвора.  Разговарях със затворници, които споделиха, че въпреки старанието  доброто им поведение нямат шанс за по-лек режим, за трудова дейност, а УПО е немислимо, защото са подавали жалби до различни институции за условията в затвора и ръководството на затвора ги наказва, като не променя режима им (Слайд 12 – Предложения за нормативни промени).

Специално внимание искам да обърна на жените в затворите. Жените са уязвима група в обществото и в още по-голяма степен в местата за лишаване от свобода.

Преди да Ви представя проблемите ще Ви запозная с кратка статистика за това какъв е профилът на жените, които изтърпяват наказание „лишаване от свобода“ (Слайд 13 – Жените в затворите. Съдържание на слайда – брой жени – 237 в затвора в Сливен, близо 82% от тях са за ненасилствени престъпления, като 50% са за кражби, близо 50% майки). Голяма част от тях са в затвора за дребни престъпления – дребни кражби, продажба на безбандеролни цигари, част от тях поели вината на съпруга си – най-вече извършени престъпления заради бедност, мизерия, глад, тежка социална среда.

В България има един единствен женски затвор, което води след себе си редица проблеми – изолация, невъзможност да се поддържат семейни контакти и контакти с децата, пълно откъсване от общността, от естествената среда. От това особено страдат и майките затворнички (48% от всички), но и самите деца. Разговарях със затворнички в Сливен – много рядко имат посещения, много рядко виждат децата си, защото са на стотици километри и нямат средства за пътуване. Една майка ми сподели, че двете й деца на 3 и 7 г. са в институции и дори не знае в кои точно, така че ще излежи присъдата си от 1г. и 2 месеца без изобщо да ги види. Друга затворничка ме помоли за помощ – след 20 дни излиза от затвора, а двете й дъщери близначки са в приемно семейство в Монтана, не ги е виждала откакто е в затвора.

В затвора в Сливен има ясла, в която се отглеждат деца до 1 г. Но те са заключени, също като майките им и нямат възможност за разходка навън извън сградата – излизат на въздух само на терасата. Което е недопустимо. Защото децата на затворниците не са затворници и не следва да се третират като такива.

Абсурдна е ситуацията с топлата вода и санитарно-хигиенните материали – 15-20 мин. Топла вода веднъж дневно, едновременно за баня, пране на дрехи и чаршафи, доколкото ги има – за 30 жени на 4 душа и 4 мивки. След дълги спорове с ръководството на затвора дали това е достатъчно – написах препоръка. Ще проверя дали се спазва. Особено като се има предвид, че липсват санитарни помещения в килиите. Ползват кофи. И минимално количество санитарно-хигиенни материали (Слайд 14 – един тоалетен сапун на месец, един сапун за пране и 200 гр. перилен препарат, 10 превръзки) – крайно недостатъчни, затова затворнички ми разказаха, че ползват чаршафите, в резултат част от леглата са без постелъчно бельо. Невъзможността за поддържане на елементарна лична хигиена е проява на унизително и елементарно нечовешко отношение.

Отправих препоръки:

•  за медицинското обслужване в затвора в Сливен;

• за затворническите ясли;

• за цените в затворническата лавка;
• за цените на телефонните разговори;
• за унизителните прегледи на голо след всяко излизане от сградата на затвора, за които ми се оплакаха затворничките и каквито не се извършват в нито един мъжки затвор.

Проблемът с психичното здраве на нацията е сериозен – затова състоянието на психиатричната помощ ще бъде акцент в работата ми като НПМ през 2016 г. (Слайд 15). За да очертая сериозността на проблема, ще го илюстрирам с няколко числа:

Според статистиката 19.5 % от българите поне веднъж са търсили психиатрична помощ.

50 000 е броят на хоспитализациите в психиатрични заведения годишно. Общите разходи за психиатрични дейности за 93,5 млн. лв. годишно – под 3% (2,7 %) от общия бюджет за здравеопазване.

Психично болните имат сериозен проблем с ТЕЛК комисиите. Твърде дълго се бавят решенията за намалена работоспособност, като през това време лицата не са здравно осигурени, нямат право на безплатни лекарства, не се лекуват и състоянието им се влошава.

Ако психично болният няма близки или те не желаят да се грижат за него, той няма никаква институционална подкрепа. Излиза от психиатричната болница, случаят му не се проследява, никой не го наблюдава, не си взима лекарствата, влошава се и пак се връща в болницата.

Има стигма от обществото към психично болните, включително голям проблем е започването на работа. Не случайно няма пациентска организация на психично болните (никой не оповестява, че е психично болен), затова и няма кой да представи проблемите и да ги огласи. Един психиатър ми сподели, че близките на психично болен, изписан от психиатрична болница са настоявали престоят му в болницата да не се огласява – щели да кажат, че е бил в затвора.

Каква е картинката на психиатричната помощ в момента? (Слайд 16).

• 12 държавни психиатрични болници  - 2393 легла;
• 12 центъра за психично здраве – 1506 легла;
• 5 психиатрични клиники (към университетските болници) – 519 легла;
• 17 психиатрични отделения към многопрофилните болници.

Акцент в доклада са държавните психиатрични клиники – защото там са 50% от леглата и там основно са задължително настанените по Закона за здравето и принудително настанените по НК – чиито права са обект на защита от НПМ.

Кои проблеми откроихме при извършените проверки?

На първо място е проблемът с финансирането на различните структури в системата на психиатричната помощ, като най-ощетени са държавните психиатрични болници. Те се финансират на т. нар. „исторически принцип“ – тази година толкова средства, колкото миналата и по-миналата година. Останалите структури – центрове за психично здраве, психиатрични клиники, психиатрични отделения са търговски дружества и се субсидират по специална методика, се субсидират по специална методика, на принципа „преминал болен“ – без значение колко пъти е рехоспитализиран – т.е. колко пъти едно и също лице е пребивавало в психиатрично заведение, и без значение какви са причините, дали е излекувано, дали отказва да се лекува пациента извън лечебното заведение, дали причините са социални. При това в момента методиката е абсурдна – първите 5 дни за пациента се плащат по 50 лв., а после по 25 лв. Затова след петия ден тези психиатрични заведения нямат интерес да лекуват пациентите, тъй като лечението им е недофинансирано и търсят възможности да ги прехвърлят в държавна психиатрична болница или да ги изпишат и после пак да ги настанят. Затова препоръчах промени в начина на финансиране, включително в методиката за субсидиране на психиатрични заведения в болничната помощ. Но проблемът не е само във финансирането. Проблемът е и в лошата организация. Няма верига от звена в психиатричната помощ, които да се допълват – напротив, те са в конфликт на интереси заради организацията. Така че, освен начина на финансиране, трябва да бъде променена и организацията на звената в психиатричната помощ.

• проблем с материално-битовите условия – окаяни, трагични (Слайд 17 – снимки психиатрия, снимка на лекар и санитарка, обгрижващи пациентка);
• проблем с апаратурата;
• проблем с липсата на медицински кадри; средната работна заплата в ДПБ е 547 лв. , което обяснява огромния брой незаети щатове. Средната заплата на лекар в ДПБ е 750 лв., на медицинска сестра – 580 лв., на санитар – 420 лв., затова като санитари работят изписани пациенти;
• проблем с връзката на ДПБ с други лечебни заведения за лечение на соматични (съпътстващи) заболявания на психично болните. Обикновено ДПБ за в отдалечени изолирани места, което затруднява прегледите на психично болните от лекари-специалисти от други болници;
• проблем със заплащане на осигуряването на спешна медицинска помощ – ДПБ е принудена да плаща по 50 лв.  на повикана линейка на час;
• друг проблем са дългият болничен престой и повтарящи се хоспитализации и пациенти с тежък социален статус (без дом, неприети от семействата си или настойниците). Т. е. ДПБ изпълняват социални функции. При проверката видяхме пациенти, които прекарват години в психиатричната болница – един пациент например е там от 20 г., семейството не го иска. В ДПБ в Нови Искър е настанен и клошарят, който живееше в кашон до президентството. За социалните проблемът е решен – той най-вероятно ще остане в психиатрията до живот.

Отправих препоръка – МТСП да разкрие повече социални услуги за хора с психични заболявания. Сега домовете за възрастни с психични проблеми са общо 13 в страната, затова се налага да се чака по 8-10 г. за настаняване. (Слайд 18)

Препоръчах също така:

• да се разкрият и съответни дневни центрове, нови извънстационарни форми на обслужване, кризисни интервенции с мобилни екипи, включително спешна помощ за нехоспитализирани болни с психични проблеми;
• проследяване на случаите – сега връзката се къса, излиза от психиатричната болница и никой не го проследява, не го наблюдава;
• трайно сътрудничество със службите и структурите на МТСП и общините – използване на различни форми - социален асистент, домашна грижа, дневни центрове, защитени жилища.

Поради голямата актуалност и чувствителност на темата за психично болните лица и необходимостта от реформа в психиатричната помощ, ще инициирам провеждането на дискусии с експерти от системата и проверки на място, за да се чуе и мнението на медицинските кадри по места и на психично болните и на техните близки, а също и на тези, които живеят с тях в общността.

      Третата тема на доклада е посветена на защитата на лицата, търсещи закрила, състоянието на миграционните и бежанските центрове. През 2015 г. НПМ наблюдава  и анализира развитието на миграционните и бежанските процеси в България. (Слайд 19,20)

• проблеми и забавяне при регистрацията на мигрантите и бежанците и административните процедури по предоставяне на статут;
• влошаване на битовите условия в центровете, проблеми в медицинското обслужване, особено на жени и деца;
• занижен контрол върху напускащите самоволно центровете – предпоставка за трафик на хора и каналджийство;
• проблеми с непридружените малолетни и непълнолетни, които са потенциални жертви на трафик – при проверките си установихме случаи на малолетни и непълнолетни лица, които са включени в заповедите за принудително настаняване в бежански центрове на възрастни лица, без същите да се познават или да е налице каквато и да е роднинска или друга връзка между тях. По този начин децата се водят формално придружени. Реалната ситуация обаче показва, че става въпрос за малолетни и непълнолетни лица, които следва да получат помощ и подкрепа като изключително уязвима група;
• липса на програма за интегриране на лицата, получили международна закрила.

Другите основни теми от доклада, които само ще маркирам, са:

• защита на децата в конфликт със закона;
• социални и медико-социални институции за деца;
• социални институции за възрастни с ментални проблеми;
• места за задържане в структурите на МВР.

През месеци ноември и декември 2015 извършихме проверки в шестте специализирани интернати, в които са въдворени деца в конфликт със закона – по правилата на Указа за борба с  противообществените прояви на малолетните и непълнолетните от 1958г. Изготвихме специален доклад, с който препоръчваме закриването на интернатите и реформа в детското правосъдие. Сезирахме отговорните институции – ВКП, ДАЗД, МОН, МП, които на свой ред извършиха проверки и наложиха санкции за констатирани нередности и нарушения.

В момента участваме активно в изработването на съвременно законодателство за децата в конфликт със закона.

През 2015 г. приключи процесът на деинституционализация на деца с увреждания. Приветстваме този процес, но обръщаме внимание на проблемите, които съществуват в новоразкритите ЦНСТ, в които бяха преместени децата – липса на достатъчно квалифициран персонал, основно медицински, който да полага специализирана грижа за децата, недостатъчна подготовка на децата и на персонала за преместването и недостатъчно обмислен подход при настаняването на различни групи деца. Недостатъчни са дневните центрове за деца с увреждания, които биха могли да се ползват и от децата в ЦНСТ.

Продължава процесът на деинституционализация на децата, настанени в ДМСГД от 0 до 3 г. Ще следим този процес да бъде извършен с максимална грижа за тежко увредените деца. При проверките, извършени през последните месеци предотвратихме с нарочни препоръки рисковото извеждане на 14 деца с тежки увреждания от ДМСГД в ЦНСТ, в което няма специализирани медицинска грижа и апаратура.

Основният проблем на системата за грижи за възрастните хора с ментални проблеми е недостатъчния брой институции и тяхната нереформираност. И тук е наложителна деинституционализацията и създаването на нови социални услуги.

Състоянието на системата за задържане в структурите на МВР и в следствените арести е незадоволително. Налице са трайни проблеми – пренаселеност, липса на санитарни помещения, недостатъчна храна, липса на медицинско обслужване, неинформиране на задържаните лица за техните права.

Доклад на омбудсмана за дейността му през 2015 г. като Национален превантивен механизъм