Становище на омбудсмана на Република България относно Предложение от Фондация „Асоциация за европейска интеграция и права на човека” и проф. Васил Иванов Георгиев за сезиране на Конституционния съд на Република България с искане за установяване на противоконституционност на § 11 от ПЗР на Закона за висшето образование и чл. 328, ал.1, т. 10 от Кодекса на труда (КТ).

Предлага се омбудсманът да сезира Конституционния съд на основание чл. 149, ал.1, т. 2 и т. 4 от Конституцията на Република България с искане да бъдат обявени за противоконституционни, като противоречащи на чл. 5, ал. 4 и чл. 6 от Конституцията на РБ, чл. 14 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи и Директива 2000/78/ЕС от 27.11.2000 г. за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите следните норми:

- § 11 от Преходните и заключителните разпоредби на Закона за висшето образование (ПЗР на ЗВО), (Изм. - ДВ, бр. 48 от 2004 г., изм. - ДВ, бр. 83 от 2005 г., в сила от 18.10.2005 г.) „По предложение на катедрения съвет и съвета на основното звено и/или филиала, след решение на академичния съвет трудовите договори с хабилитираните лица, които заемат длъжността "професор", при навършване на възрастта по чл. 328, ал. 1, т. 10 от Кодекса на труда могат да бъдат удължени за срок една година, но за не повече от три години, а за хабилитираните лица, които заемат длъжността "доцент" - за срок една година, но за не повече от две години.” и

- чл. 328, ал.1, т. 10 от Кодекса на труда (КТ), (Изм. - ДВ, бр. 21 от 1990 г., изм. - ДВ, бр. 100 от 1992 г.) „Работодателят може да прекрати трудовия договор, като отправи писмено предизвестие до работника или служителя в сроковете по чл. 326, ал. 2 в следните случаи:

т. 10. (изм. - ДВ, бр. 2 от 1996 г., доп. - ДВ, бр. 28 от 1996 г., изм. - ДВ, бр. 25 от 2001 г., в сила от 31.03.2001 г.) при придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, а за професори, доценти, старши научни сътрудници I и II степен и доктори на науките - при навършване на 65-годишна възраст.”

В предложението се изтъкват доводи, че тези разпоредби са дискриминационни по признак „възраст”.

Предложението бе обсъдено в Консултативния съвет по конституционните въпроси при омбудсмана.

І. Цялостният анализ по тези въпроси извежда следните акценти:

В предложението се посочва, че § 11 от ПЗР на ЗВО и чл. 328, ал.1, т. 10 от КТ следвада бъдат обявени за противоконституционни като противоречащи на чл. 5, ал. 4 и чл. 6 от Конституцията на Република България.

Съгласно разпоредбата на чл.6 от Конституцията,

ал. 1 „Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права”.

ал.2 „Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние”.

Равенството на всички граждани пред закона е основен принцип на всяко демократично общество. В цитираните разпоредби равенството пред закона е формулирано още и като основно право на гражданите. За да се гарантира прогласеният принцип за равенство на всички граждани пред закона, в горецитираните разпоредби са посочени определени социални признаци, които не могат да бъдат основание за неравно третиране. С това Конституцията е обявила изрично забрани по отношение на посочените социални признаци. Посочила ги е изчерпателно. Това становище Конституционният съд възприе още в първите години на своята дейност в тълкувателно решение № 14 от 10.11.1992 г. по к.д № 14 от 1992 г., обн., ДВ, бр. 93 от 17.11.1992 г. и потвърди в последващи свои решение по казуалното тълкуване на чл. 6, ал.2 - р.№1 от 11.02.1993 г. по к.д 32/1993 г., р.№ 1от 16.01.1997 г. по к.д 27/1997 г. Изброените социални признаци са правно недопустими като основания за ограничение на правата или създаване на привилегии.

Между посочените в конституционната норма дискриминационни признаци не е визиран признакът „възраст”. Някои специални закони разширяват кръга на дискриминационните критерии, като включват като такъв и „възрастта”: напр. чл.8, ал.3 от Кодекса на труда, чл.4, ал.1 от Закона за защита от дискриминация, чл. 2 от Закона за насърчаване на заетостта. Това е демократична тенденция в развитието на законодателството, която заслужава подкрепа, но от това не може да се изведе аргумент за противоконституционност на § 11 от ПЗР на ЗВО и чл. 328, ал.1, т. 10 от КТ, защото посочените норми за възрастта са законови, а не конституционни.

Противоконституционността на дадени разпоредби в закон означава установяване на противоречие на закон или норми от него с норми на Конституцията, като върховен закон (чл.5, ал.1 от Конституцията), а не с друг закон.

Съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията:

„Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.”

Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи установява забрана на дискриминацията (Изм. - ДВ, бр. 137 от 1998 г.). Съгласно чл. 14 „Упражняването на правата и свободите, предвидени в тази конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана по-специално на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак.

Конвенцията е определила социални признаци, които са правно недопустими като основания за ограничение на правата, но в нея също не е предвиден признакът „възраст” като дискриминационен. В действителност изброяването на социалните признаци, въз основа на които не се допуска дискриминация, завършва с „някакъв друг признак”, но при действащата у нас конституционна уредба, не би могло да се приеме, че този „някакъв друг признак” е „възрастта”.

Що се отнася до предложението за сезиране на Конституционният съд по чл. 149, ал.1, т. 4 от Конституцията, „несъответствието” се установява с международен договор, по който България е страна, т.е „който е ратифициран от България, влязъл е в сила за страната и е обнародван в „Държавен вестник”. Директивите на Европейския съюз (в случая Директива 2000/78/ЕС на Съвета от 27.11.2000г.), не отговарят на тези изисквания.

Необходимо е да се отбележи още следното:

· Конституцията с допълнението й през 2003 г. призна изрично „навършването на 65-годишна възраст” като основание за освобождаване на магистратите (чл.129, ал.3, т.1). След като основният закон възприе това разбиране в една специална област на държавната власт, а именно съдебната, означава, че той не схваща „възрастта” като дискриминационен признак при пенсионирането или освобождаването от служба.

· Посочването на възраст в чл. 328, ал.1, т. 10 от КТ като възможност за работодателя да прекрати трудов договор едностранно, с предизвестие, само по себе си ненарушава конституционния принцип за защита и гарантиране на труд, прогласен в чл. 16 от Конституцията. Това основание по начало се прилага, показва го и практиката на Националния осигурителен институт, при придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, т.е когато лицето е осигурено социално след продължително участие в труда. Също така правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст не ограничава правото на лицето да продължи да работи, включително и по трудово правоотношение. Нашето законодателство допуска уникалната възможност лице, което е придобило право и получава лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, едновременно да работи по трудово правоотношение и да получава личната си пенсия в пълен размер. Правото на труд и правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст са две конституционни права, които се прилагат заедно, а не се конкурират, не се изключват и не си противоречат. Освен това правото на работодателя да прекрати трудов договор с работник или служител на основание чл. 328, ал.1, т.10 от КТ е негово субективно потестативно право. Придобиването на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст от работник или служител не задължава работодателя да прекрати трудовия му договор. Това би противоречало на същността на субективното право, което поначало се упражнява по преценка на неговия титуляр. Това е единодушно становище в правната доктрина и в съдебната практика в Република България.

Специално с § 11 от ПЗР на ЗВО е направено отклонение от Кодекса на труда въпреки, че изрично е възприето приложението на чл. 328, ал.1, т. 10 от КТ за прекратяване на трудовите договори с хабилитираните лица от научно- преподавателския състав във висшите училища. Съгласно тази разпоредба „По предложение на катедрения съвет и съвета на основното звено и/или филиала, след решение на академичния съвет, трудовите договори с хабилитираните лица, които заемат длъжността "професор" при навършване на възрастта по чл. 328, ал. 1, т. 10 от Кодекса на труда могат да бъдат удължени за срок една година, но за не повече от три години, а за хабилитираните лица, които заемат длъжността "доцент" - за срок една година, но за не повече от две години.”. Отклонението се състои във възможността за работа на хабилитираните преподаватели над 65 годишна възраст, но не повече от 68 за професорите, съответно 67 за доцентите. Това ограничение в § 11 от ПЗР на ЗВО може да бъде оспорено от гледна точка на неговата целесъобразност, съответствие с общия закон – Кодекса на труда и др., но трудно би могло да бъде квалифицирана тази разпоредба като противоконституционна, защото „възрастта”, с оглед на която се въвежда, не е издигната в конституционен дискриминационен признак. Същият е случая и с разпоредбата на чл. 328, ал.1, т. 10 от КТ. Въпросът за § 11 от ПЗР на ЗВО стои само на плоскостта на законодателната целесъобразност.

Съществува и практика в Европейските държави (напр. във Франция, Германия, Белгия и др.) за определянето на пределна възраст (около 65-70 години), до която хабилитираните лица могат да преподават във висши училища. След тази възраст те „емиритират” , т.е получават почетната титла „emeritus” (заслужил) за пенсионирани професори.

ІІ. Извод.

Предвид изложените по-горе съображения не може да се подкрепи искане до Конституционният съд на основание чл. 149, ал.1, т. 2 и т. 4 от Конституцията на Република България да бъдат обявени за противоконституционни, като противоречащи на чл. 5, ал. 4 и чл. 6 от Конституцията на РБ, нормите § 11 от ПЗР на ЗВО и чл. 328, ал.1, т. 10 от КТ.

ОМБУДСМАН НА

РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ,

Гиньо Ганев

август 2010 г.

Искане за установяване на противоконституционност на §5 от Преходните разпоредби към Закона за изменение и допълнение на Семейния кодекс
четвъртък, 24.03.2022

2022

2021

2020

2019

2018

2017

2016

2015

2014

2013

2012

2011

2010

2009

2008

2007

Становища и искания до конституционния съд

ПРИЕМНА НА ОМБУДСМАНА

ПРЕСЦЕНТЪР НА ОМБУДСМАНА

Последвайте ни