Конвенцията установява минимални стандарти, които трябва да се предвидят и изпълняват от държавите-страни по нея, за да бъде преустановена продължаващата дискриминация на хората с увреждания и да бъде гарантирано равенството им пред закона и ефективното упражняване и защита на основните им човешки права. Конвенцията обръща призмата, като хората с увреждания следва да се възприемат в ролята вече не на обекти, а на равнопоставени субекти, които заслужават уважение и зачитане на тяхното достойнство.
Ежедневните бариери, пред които са изправени хората с увреждания в България, превръща ратифицирането на международния акт от Народното събрание в силно чакана стъпка, за която настояват както хората с увреждания и техните организации, така и институцията на омбудсмана.
Предприетите действия по ратификация обаче не означават решаване на всички проблеми, с които се сблъскват тези уязвими граждани в ежедневието си. Ратифицирането и влизането в сила е само началото на важен процес на привеждане на действащото законодателство в България в съответствие с изискванията и принципите на Конвенцията.
Като омбудсман смятам, че за 10 години са направени съществени промени, които подкрепят усилията на хората с увреждания да водят по-достоен и независим живот. Независимо от това, за този вече некратък период все още остават значителни предизвикателства, които следва да бъдат преодолени, като едно от най-важното е – да се променят обществените нагласи към възможностите и правата на тези граждани.
В качеството си на обществен защитник, бих искала да използвам повода и да напомня, че държавата е длъжник на хората с увреждания и за затрудненията, които тези граждани срещат във всички области на живота. Поради това са необходими спешни действия за изпълнение на ангажиментите по Конвенцията, в т.ч. и чрез ратифицирането на Факултативния протокол към нея. И аз като омбудсман ще употребя необходимия натиск върху институциите, така че това най-сетне да се случи!