Новини

Насилието над жени и домашното насилие са брутално посегателство върху правата на човека и са огромен проблем в световен, европейски и национален план. Според Световната здравна организация  около 35% от жените по света са били подложени на физическо и/или сексуално насилие през 2016 г.  Данните на Агенцията за човешките права на Европейския съюз показват, че в Европа 1 от 3 жени над 15 г. е била подложена на физическо и/или сексуално насилие поне веднъж в живота си. Информацията за насилието над жени в България е не по-малко стряскаща – според проучване на „Алфа Рисърч“, всяка четвърта жена в България е жертва на домашно насилие. Българските неправителствени организации, които се занимават със защита на жени- жертви на домашно насилие, представят още по-драстични данни - според национално представително изследване на фондация “Партньори България”, една от всеки 3 жени в България е подложена на насилие. Някои от тези случаи приключват със сериозни физически наранявания и дори със смърт. Според данни от съдебната статистика 35 %  от случаите на убийства и опити за убийства на жени са извършени от настоящ или бивш интимен партньор на жертвата. Насилието, основано на пола, включва още побоища, изнасилвания, обиди и унижения, ограничаване на свободата, изолиране на жертвата, следене и преследване на жертвата, финансов натиск, унищожаване на имущество, заплахи и физическо насилие към близки.

Истанбулската конвенция е важен инструмент на Съвета на Европа срещу насилието над жени и домашното насилие. Тя задава европейски стандарт, подкрепян от държавите-членки на ЕС и от самия ЕС, който я подписа на 13 юни 2017 г. От 28 държави-членки на ЕС всички са подписали Истанбулската конвенция, а 17 са я ратифицирали. От всички 47 държави-членки на Съвета на Европа, Конвенцията не е подписана единствено от три държави – Русия, Армения и Азърбайджан.

Подкрепата към нея от страна на европейските държави е обяснима, защото тя осигурява завършена правна рамка и цялостна политика с конкретни мерки за превенция, защита на жертвите и преследване на насилниците.

Затова кампанията срещу Истанбулската конвенция, която се развива в момента, е трудно обяснима – дали тези, които се обявяват против Конвенцията толерират домашното насилие? Да разбираме ли, че тези, които са против ратифицирането на Истанбулската конвенция, са съгласни жени и деца да бъдат бити и насилвани, да няма строги санкции за насилниците или да не се изграждат кризисни центрове в подкрепа на жертвите?

Това е сърцевината на Конвенцията - криминализиране на редица актове, свързани с домашно насилие и насилие, основано на пола, мерки за защита от насилие (забрана на извършителя да приближава пострадалото лице, жилището, местоработата и местата за социални контакти и отдих на пострадалото лице при условия и срок, определени от съда; задължаване на извършителя на насилието да посещава специализирани програми; насочване на пострадалите лица към програми за възстановяване), осигуряване на консулска и друга защита и подкрепа за българските граждани, жертви на насилие зад граница, предоставяне на специализирани услуги за подкрепа на жени, жертви на насилие и техните деца (денонощна безплатна телефонна линия; консултативни центрове за пострадали от домашно насилие или насилие, основано на пола или центрове за защита от сексуално насилие; кризисни центрове за пострадали от домашно насилие или насилие, основано на пола).

Това са мерки, които са необходими и важни, за да бъде осигурена защита на жертвите на домашно насилие и насилие, основано на пола и не мога да се съглася, че те са прекомерни или неприемливи.

Мога да се съглася обаче, че кампанията срещу ратифицирането на Истанбулската конвенция стана възможна, заради липсата на предварителен обществен дебат, в който да бъдат обяснени смисъла, значението и последиците от тази ратификация, както и заради липсата на дебат относно необходимите промени в националното законодателство.

В становище до Министерството на правосъдието подкрепих внасянето на Истанбулската конвенция, но само след направени промени в националното законодателство и продължавам да отстоявам тази позиция. Още повече, че предложенията са готови. В Министерството на правосъдието специална работна група от представители на институциите и неправителствени организации изготви конкретни предложения за промени в Наказателния кодекс и в Закона за защита от домашното насилие.

В контекста на дебата „за и против“ ратифицирането на Истанбулската конвенция тези законодателни промени трябва да бъдат обсъдени и то възможно най-скоро. Затова призовавам Министерството на правосъдието да ги включи в пакета ратификационни документи, които предстои да изпрати в Народното събрание. Само така ще бъде проведено аргументирано обсъждане на конкретните промени в националното законодателство, на последиците от ратифицирането и ще бъдат пресечени спекулациите по темата.

Убедена съм, че по този начин институциите ще успеят да разсеят нагнетяваните страхове в обществото и ще осигурят адекватна защита на жертвите на домашно насилие. Така България ще ратифицира Истанбулската конвенция с вярата на цялото ни общество, че насилието срещу жените и домашното насилие не бива да бъде толерирано, а трябва да бъде категорично осъдено.